Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Не знам дали съм съгласен с мама — заяви Мат, което беше неговият начин да се извини. — Но ако решим да се преместим, трябва да изчакаме до лятото.

Някога този сезон се свързваше със сини, жълти и зелени цветове. Сега се надявам да не е чак с толкова наситена сивота като настоящата. Също като със счупените кости. Ако очакванията ти не са големи, „ужасното“ се приема за „просто лошо“.

— Къде ще отидем? — попитах аз. — Двамата с мама говорили ли сте за това?

— Питсбърг — отвърна брат ми. — Като за начало. Той е най-близкият град, който знаем, че все още функционира.

— Мислиш ли, че има места, където всичко е наред? Наясно съм, че навсякъде е студено и сиво, но навярно някъде има храна за всички. Течаща вода и ток. Фурни. Училища и болници.

— И двайсет и четири часов разнос на пици — рече Мат. — Мисли на едро.

— Обзалагам се, че съществуват такива места — отвърнах аз. — Градовете, в които живеят политици, богаташи и знаменитости.

— Дори да има, ние не се вписваме — заяви брат ми. — Наясно сме, че в Питсбърг живеят хора. Наложи ли се, ще се преместим там.

Мама слуша питсбъргската радиостанция всяка вечер, така че за този град имаме повече информация от за който и да било друг. Предимно слушаме как четат списъка с мъртвите, но също така говорят за хранителни помощи, вечерен час и военно положение.

Знам, че е глупаво, но изглеждаме ужасно. Измършавели сме и без значение колко често се мием, лицата, ръцете и дрехите ни са сиви.

— Имаме ли достатъчно храна? — попитах аз. — Щом няма да получим повече и се налага да се преместим, да речем, още утре, имаме ли достатъчно хранителни запаси, за да го сторим? Питсбърг сигурно се намира на повече от триста километра от тук.

— Четиристотин и осемдесет — отвърна Мат. — Но няма да имаме голям избор.

Изведнъж всичките ми мечти да си намерим цивилизовано място за живеене се изпариха.

— Не искам да си тръгваме — споделих. — Тук сме си добре. Поне засега. Колкото повече време даваме на света да се възстанови, толкова по-добри ще са нещата, когато наистина се наложи да отпътуваме.

Мат се засмя. Не разбрах дали защото му се стори забавно, че си променям постоянно мнението, или защото казах, че светът някога ще се възстанови.

Пътят стана доста чист, така че се качихме отново на колелата си и изминахме останалото разстояние до града на тях. Не видяхме никого, но бях готова за подобно нещо. Повечето жители на Хауъл напуснаха града в самото начало или умряха по време на зимата.

Вратата на кметството не беше заключена. Влязохме и се натъкнахме на господин Дануърт. Почувствах такова облекчение, като го видях, че едва не избухнах в сълзи.

— Дойдохме заради храната — обясни Мат. Забелязах, че и неговият глас трепереше, все едно брат ми беше на път да се разплаче. — Има ли такава?

Господин Дануърт кимна.

— Вече не правим доставки — отвърна той. — Можете да вземете полагаемото си днес.

— Другите хора знаят ли това? — попитах аз. — Или не сте казали на никого?

Господин Дануърт се почувства неудобно.

— Наредиха ни да не го правим — отвърна той. — Казаха ни да спрем с доставките, но да даваме храна на хората, които се появят.

— Какво ще правят онези, които не могат да дойдат? — поисках да знам. — Които са прекалено слаби или живеят надалеч от тук?

— Решението не беше мое — отвърна господин Дануърт. — Съвсем малко хора се появиха. Кметството е отворено цяла седмица за всеки, който успее да дойде. От следващата седмица ще сме отворени само в понеделниците.

— Колко време още ще получавате храна? — попита Мат. — Казаха ли ви?

— Ще ти кажа всичко, което знам — отвърна господин Дануърт. — Много от големите градове — Ню Йорк, Филаделфия, дори Вашингтон — са били затворени. За Ню Йорк знам, че е бил ударен тежко от вълните. Предполагам, че и другите градове не са били безопасни. Но поне са получавали редовно хранителни доставки, докато всички не са се изнесли. Останала малко храна и я разпределили на една шепа по-малки градове. С помощта на връзки, разбира се, и ние се оказахме истински щастливци, че кметът Форд има такива. Братовчедката на съпругата му е омъжена за губернатора. Получихме своя дял, че дори и повече.

— Само дето сега не ни позволяват да доставяме онова, което получаваме — продължи господин Дануърт. — Може би правят това, за да запазим малкото останал ни бензин, или просто искат да се уверят, че само най-силните ще получат храна. Писмото им гласеше, че ще продължим да получаваме храна, поне през следващите няколко седмици, и че ще ни съобщят кога смятат да прекратят това. Ако някой не се появи за дажбата си, можем да я дадем на друг, който дойде. Вероятно следващата седмица ще получите малко повече от обикновено.