Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Това е отвратително — заявих аз. — Ще оставите хората да умрат.

— Ако ще се почувстваш по-добре, дайте им вашата храна — каза господин Дануърт. — Не знам да има оцелели на Хауъл Бридж Роуд, но има други места в града, на които можете да проверите.

— Ще вземем нашата храна — намеси се Мат. — Ние сме четирима. Няма нужда да идваме всички, нали?

— Не — отвърна господин Дануърт. — Един представител от семейство е достатъчен. Торбите ви са точно тук.

Взехме ги.

— На мен също не ми харесва какво се случва — заяви господин Дануърт. — Доставяше ми удоволствие да виждам как лицата на хората засияват, когато им носех храната. Но така казва правителството. То определя правилата, а ние трябва да ги спазваме.

— Радваме се и на малкото, което получаваме — каза Мат. — Оценяваме факта, че кметството ще е отворено цяла седмица.

— Може би положението ще се оправи — предположи господин Дануърт. — Толкова много дъжд. Това трябва да значи нещо.

— Да се надяваме, че сте прав — съгласи се брат ми. — Хайде, Миранда.

Аз взех две от торбите, а Мат останалите.

— Хората ще умрат — констатирах, докато товарех храната на колелото си. — Не можем ли да направим нещо?

Брат ми поклати глава.

— Мисля, че се тревожиш напразно — каза той. — Единствените оцелели са достатъчно силни, за да стигнат до града. Болните и старите вече или са се преместили, или са мъртви. Като госпожа Несбит. Тя се намираше в чудесно здраве преди всичко това, но не успя да доживее.

— Значи, всички са като нас — заядох се аз. — Млади и здрави.

— Навярно — отвърна Мат. — Оцеляват най-силните. И късметлиите.

Изключително трудно ми е да си представя, че с всичките тези ужасии, които се случваха около нас, ние сме късметлии.

Все пак най-важното е, че имаме храна, покрив над главите си и семейство. Като добавим към тези неща факта, че нямахме счупени кости и небесата не бяха толкова сиви, май наистина щяхме да се окажем такива.

4 май

Днес имахме четири часа ток, точно в средата на следобеда. Това е най-дългият интервал, който си спомням, и определено е в най-доброто възможно време.

Мама и аз сложихме дъждовна вода в пералнята и изпрахме всички чаршафи, след тях ризите и панталоните и най-накрая бельото. Сушилнята успя да изсуши всичко с изключение на бельото, което простряхме на простора в слънчевата стая. Имаше времена, когато се чувствах изключително неудобно от подобно нещо, но вече бях свикнала.

За съжаление, перилният ни препарат е на привършване. Всъщност доста от препаратите ни са на привършване: пастата за зъби, тоалетната хартия, кърпичките и шампоанът. Тъй като знам, че ще имаме храна за известно време, започвам да се тревожа за сапуна.

Матраците бяха без чаршафите и Мат и Джон ги струпаха един върху друг, за да може по-големият ни брат да измие пода в слънчевата стая. След това насилих късмета си и попитах дали можем да махнем шперплата от прозорците. Мат го сложи, когато температурите паднаха рязко, и навън може и да не беше кой знае колко топло, но не беше и под нулата през цялото време.

Мама помисли за миг и кимна.

— Махнете шперплата — каза тя.

Джон и аз взехме два чука и извадихме пироните. Отново имахме прозорци. Огънят гореше, дъждът се чуваше за фон и миризмата на чисти дрехи и чаршафи се носеше наоколо — истинска идилия.

Обикновено, когато имаме ток, мама включва радиото, за да слушаме новините, без да хабим батериите ни (те също са на привършване). Вместо това днес тя се качи горе, върна се с един CD плейър и ни пусна Саймън и Гарфънкъл [2].

— Така ми липсваше музиката — сподели мама.

Не мога да кажа, че на мен са ми липсвали Саймън и Гарфънкъл, но беше приятно да чуя „Мост над бурни води“ отново. Пеехме я в хора на средното училище преди милион години.

Когато вали, човек може напълно да забрави, че небето е сиво през цялото време. Ако ти е студено… е, това е напълно нормално за един влажен и мрачен ден. Лошо време = добро настроение.

Лошо време и ток = идилия.

5 май

— Напоследък си мисля — започна Мат по време на обяда — за някои неща.

Аз също си мислех за някои неща, като лак за нокти, но знаех, че не трябва да го споменавам.

— Какви? — попитах вместо това.

— Първо, ако имаме намерение да останем тук, аз и Джон трябва да започнем отново да сечем дърва.

— Не ми харесва идеята двамата да сте навън по цял ден гладни и да вършите цялата тази физическа работа — каза мама.