Фридрих Ницше: Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Поради факта, че ми предстои да отправя към човечеството най-тежкото обвинение, което изобщо му е било предявявано, смятам все пак за необходимо да съобщя кой съм аз. По принцип това би трябвало да е известно, защото досега не съм бил „непознат“. Но несъответствието между величието на задачата ми и дребнавостта на моите съвременници е толкова голямо, че досега те нито са ме чули, нито видели. Всъщност аз живея единствено за себе си, а може би това, че живея, е предразсъдък. Достатъчно е да поговоря с някой „образован“, който през лятото се качва при мен в Горен Енгадин, за да се убедя, че всъщност не живея. При тези обстоятелства съм длъжен да направя необходимото, което е в мен, в гордостта на моите инстинкти, да извикам: Чуйте ме! Защото това съм аз! Преди всичко не ме вземайте за друг!

Например аз не съм някакво страшилище или морално чудовище — дори съм противоположната натура на онзи тип човек, който досега е приеман за добродетелен. Да си призная — изглежда в това се крие и гордостта ми. Като ученик на философа Дионис предполагам, че съм по-скоро сатир, отколкото светец. Но само прочетете тези писания. Вероятно те съдържат един единствен смисъл: да разкрият противоречията по един весел и човеколюбив начин. Последното, което си поставям за цел, е „да подобрявам“ човечеството. Не желая да създавам никакви нови идоли — и старите показаха, че стоят на глинени крака. Да повалям идоли! (Идол е определението ми за „Идеал“) — това е по-скоро моят занаят. Реалността бе доведена до днешната степен на ценност, смисъл и истинност чрез лъжата за идеалния свят. „Истинският свят“ и „привидният свят“ — преведено: измисленият свят и реалността… Тази лъжа на идеала бе досега проклятие над реалността, чрез нея човечеството бе измамено в своите най-вътрешни инстинкти и се потопи във фалша — то стигна до преклонение пред противоположните ценности, всички ония, които отрекоха растежа, развитието към бъдното, висшето право на бъдеще.

Който умее да диша въздуха на моите писания знае, че това е силният въздух на безкрайните висини. За да живееш в него, трябва да си кален, иначе има опасност да се простудиш. Всичко наоколо е сковано в лед, самотата е чудовищна — но колко ясни са всички неща, окъпани в светлина и слънце! Как леко се диша! Просто се чувстваш у дома си! Философията — така, както преживях и разбрах — е свободно избраният живот сред високите самотни върхове и вечния лед, в търсене на всичко досега чуждо и съмнително, анатемосвано от морала. Едно задълбочено познание, до което достигнах след дългото ми странстване в забраненото, разкри за мен в различна светлина причините за всеобщото морализиране и идеализиране — светлина, за някои съвсем нежелана — видях скритата история на философите, съзрях великата им психология: колко истина може да издържи, да понесе духът! — това стана за мен същинският измерител на ценностите. Заблуждението (вярата в идеала) не е слепота, заблуждението е страхливост… Аз не се противопоставям на идеалите, но благоразумно ги докосвам само с ръкавици. Nittmur in Vetitum /Блестящ в забраненото/ — в тази формула се съдържа победата на моята философия, защото досега само истината беше забранена…

Измежду писанията си отделям Заратустра. С него аз направих на човечеството най-големия подарък, който то някога е получавало. Тази книга, чийто глас прокънтява през хилядолетията, е не само най-великото писание, което е съществувало и което диша въздуха на висините — тя същевременно е и най-дълбокото, родено от съкровените глъбини на истината, един неизчерпаем извор, в който ведрото се спуска, за да се издигне препълнено със злато и доброта. В нея говори не пророк, не сътворен от болест и воля за власт хибрид, каквито са създателите на религии. Да се вслушаме в тона му, този халкионски тон, да го усетим вярно, за да не сгрешим в смисъла на неговата мъдрост: „Най-кротки думи предизвикват бурята, най-тихите стъпки насочват света“ .

„Смокините падат от дървото, те са узрели и сладки.

И след като паднат, обелва се червената кожичка.

Горняк съм аз за зрелите смокини. Така, подобно на смокини падат за вас тези поуки, приятели мои: пийте сока им и яжте сладката им плът!

Есен е наоколо, и лазурно небе и следпладне.“ /„Тъй рече Заратустра“, II част, На блажените острови. Превод Жана Николова-Гълъбова, С. 1990, изд. „Хр. Ботев“ — (всички бележки, ако не е посочено друго, са на преводача)/