Фридрих Ницше: Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Това не са думи на фанатик, тук не се проповядва, не се изисква вяра: сякаш капка по капка и дума по дума се отделят безкрайна светлина и щастие — каква нежна протяжност владее темпото на тази реч! Тя е отправена към избрани — привилегия, която няма равна на себе си: да бъдеш тук слушател — не всеки има ухо за Заратустра… И след всичко това — не е ли измамник, този Заратустра? Но какво ни казва той, когато отново се връща в самотата си? Точно обратното на онова, което биха казали разните „мъдреци“, „спасители на света“ и други декаденти в подобен случай… Той не говори по друг начин, той самият е друг…

— Сам тръгвам аз сега, мои ученици! И вие като мене тръгнете сами по пътя си — такава и е моята воля. Наистина аз ви съветвам — отделете се от мене и се бранете от Заратустра! А още по-добре — срамувайте се от него! Може би измамил ви е той.

Човекът на познанието трябва не само да обича своите врагове, а и да умее да мрази приятелите си.

Зле се отплаща човек на своя учител, ако цял живот остане само ученик. И защо не искате да разкъсате моя венец?

Вие ме почитате, ала какво ще стане, ако един ден почитта ви рухне? Пазете се да не ви смаже идолът, който сте си издигнали.

Вие твърдите, че вярвате в Заратустра. Ала какво значение има Заратустра? Вие сте вярващи в мене, ала какво значение имат всички вярващи люде?

Вие не бяхте още подирили себе си: тогава намерихте мене. Затова важи толкова малко всяка вяра.

Сега ви повелявам да изгубите мене и да намерите себе си и едва когато се отречете всички от мене, аз ще се върна отново при вас. /„Тъй рече Заратустра“, I част, За добродетелта, която дарява. Превод Жана Николова-Гълъбова./

Фридрих Ницше

В този блажен ден, когато всичко узрява и гроздето се изпълва със сок, слънчев лъч огря живота ми — изведнъж видях навън толкова много и все хубави неща. Не напразно погребах днес своята четиридесет и четвърта година — аз трябваше да я погреба — но спасих и обезсмъртих всичко жизнено от нея. Първата книга от преоценката на всички ценности, песните на Заратустра, Залезът на боговете — моят опит за философия с чук в ръка — това бяха все подаръци на тази година, дори само на последната й четвърт. Как да не съм благодарен на целия си живот — И тъй, сега ще разкажа живота си.

Щастието на моя живот, а може би и неговата неповторимост се крият в съдбата му: аз съм — и в това е гатанката — като свой баща вече мъртъв, а като своя майка — жив и така и ще остарея. Този двойствен произход — от най-високото и най-ниското стъпало на жизнената стълба — едновременно декадентски и първичен — е определил неутралитета ми и липсата на партийност по отношение на житейските проблеми, които ме отличават от околните. Що се отнася до признаците, определящи възхода и упадъка — към тях аз притежавам възможно най-тънкото чувство, което е изобщо дарено на човека — в това съм par exellence учител — аз познавам и двете, аз съм и двете. Баща ми почина на тридесет и шест години — той бе нежен, любвеобилен и болнав — едно преходно същество, отминало сякаш незабелязано — по-скоро добродушен спомен за живота, отколкото самият живот. В същата година, когато звездата му залязваше, и моята стремително слизаше надолу — в своята тридесет и шеста година достигнах най-ниската точка на виталността — живеех, без да виждам и на две крачки от себе си. Тогава — беше 1879 година — преустанових професурата си в Базел, преживях подобно на сянка лятото в Сент Мориц, а следващата зима — най-безрадостната и тъмната за мен — като сянка в Наумбург. Тук достигнах истинския си минимум — „Странникът и сянката му“ е негова рожба. Тогава се чувствах без колебание като сянка… Следващата зима, моята първа зима в Генуа, в едно въодушевление и сладост, предопределени от екстремния недостиг на сила и кръв, роди „Утринна заря“. Съвършената светлина и веселост, една почти ексхуберанция на духа, при мен бе съпроводена не само от най-дълбока физиологическа слабост, но и от чести изстъпления на физически болки. Тези мъчения, изразяващи се в тридневни непрекъснати мозъчни кризи и изтощителни пристъпи на епилептично бълнуване, се прекъсваха от състояния на диалектическа яснота, в които аз можех задълбочено да обмислям неща, за които и в отлично здраве не съм достатъчно рафиниран и хладнокръвен. Вероятно моите читатели знаят доколко аз разглеждам диалектиката като декадентски симптом — например в най-известния случай — този на Сократ. Всички болезнени увреждания на интелекта, дори и опиянението от треската, са за мен и до днес абсолютно чужди — с тяхната природа се запознах по научен път. Кръвообращението ми е бавно. Никой досега не е установил у мен треска. Един лекар, който дълго време ме третираше като „нервно болен“, каза накрая: „Не! Вие сте добре с нервите, а самият аз съм нервен!“. Не се доказа и никакво локално израждане — примерно органически обусловени стомашни страдания, които често са следствие на пълно изтощение и слабост в храносмилането. Също и страданията в зрението, които спорадично ме доближаваха до пълното ослепяване, са само следствие, а не причина — така че при всеки прилив на жизнена сила се увеличаваше и зрителната ми способност. Много, твърде много години ми бяха необходими за лечението — за съжаление това означава и отстъпление, упадък, периодичност на някакъв вид декадентство. След всичко казано трябва ли да повтарям, че съм познавач на декадентството ?. Аз го разнищих във всички посоки. Тогава изучих и онова филигранно изкуство да усещам истинското, непосредственото, както и да разбирам изобщо: онова чувство за нюанс, психологията на това „да видиш тайно“ са все подаръци от времето, когато сетивата ми се изостриха — както органите за наблюдение, така и самото наблюдение. От изкривената оптика на болния към здравите понятия и ценности, а оттам към съвършенството и самочувствието на пълнокръвния живот обратно в дебрите на декадентските инстинкти — това бе моето дълго узряване, упражнение н същинско познание — дано все пак някога стигна и майсторството. Аз вече нося в себе си „усещането“, имам вече „ръка“ за преобръщане на перспективата — според мен първо условие, което би направило възможна преоценката на ценностите .