Фридрих Ницше: Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Ако приемем, че съм декадент , аз съм и неговата противоположност. Доказателство за това е и фактът, че при всички неприятни ситуации и състояния аз избирам вярното средство , докато истинският декадент избира винаги погрешното. Summa summarum1 1 Сумарно. бях здрав, а като отклонение, специалитет — декадент . Онази енергия за осъществяване на абсолютно усамотяване и измъкване от привичните обстоятелства, самопринудата да не се грижиш за себе си, да не се лекуваш — вече издаваше инстинктивното осъзнаване на въпроса какво преди всичко ми е необходимо. Просто сам се овладях и сам се излекувах: условието за това е — ще го потвърди всяка физиология — да си по принцип здрав . Едно болнаво същество не би могло да оздравее, още по-малко би могло да се излекува само, докато за един принципно здрав човек, напротив, болестта може да се превърне в енергичен стимулатор за живота. В този смисъл виждам сега онова продължително време на болестта ми — просто отново открих живота, открих го такъв, какъвто бе насочен към мен и разбираем от мен, вкусих множество хубави и същевременно дребни неща — просто от волята си за здраве и живот изковах своята философия… И бих напомнил: именно в годините на моята най-ограничена виталност престанах да бъде песимист — инстинктът за самосъхранение и продължаване на живота ми забрани една подобна философия на нищетата и липсата на смелост… А по какво всъщност се познава благополучието ? По това, че един успял човек е истинско удоволствие за сетивата ни, той е като издялан от един ствол, едновременно нежен, твърд, благоуханен! Приятно и вкусно му е единствено онова, което е поносимо за него, удоволствието свършва при прехвърляне границата на поносимото. Той измисля лекарства срещу болестите, възползва се от неприятните случаи, извличайки от тях полезното — онова, което не го убива, го прави по-силен. Той инстинктивно натрупва у себе си всичко, което вижда, чува и преживява — самият той е един селективен принцип — ненужните неща изхвърля. Той винаги е в своето общество и компания — все едно дали с книги, хора или природа: той изразява почитта си тогава, когато избира , когато допуска до себе си, когато се доверява . На всички дразнения той реагира бавно, с оная умереност, възпитана благодарение на дългата предпазливост и желаната гордост той просто изпитва дразнението, но не му се противопоставя… Той не вярва нито на „нещастието“, нито на „вината“ — справя се със себе си и с другите, умее да забравя — достатъчно е силен, всичко да му се удава по най-добрия начин. Е, за щастие съм пълна противоположност на декадента : защото току-що описах себе си .

Тази двойствена поредица от натрупани посредством опита знания, тази възможност за допир с видимо несъвместими светове се повтаря в природата ми във всички аспекти — аз съм двойствен, имам и второ лице заедно с първото. А вероятно и трето… Още по рождение у мен е заложен поглед отвъд всички локално и „национално“ обусловени перспективи, тъй че нищо не ми струва да бъда добър европеец. От друга страна, съм повече немец, отколкото всички сегашни немци от Райха — аз съм последният антиполитичен немец. Всъщност моите прадеди са били полски благородници — в този смисъл сърцето ми крие множество расови инстинкти — кой знае? — дори и liberum veto /невъзможността да бъдеш свободен/. Мислейки за това, колко често съм бил приеман за поляк и колко рядко — за немец — допускам, че принадлежа към шарените /angelsprenkelt — букв. „напръскан с боя“, в см. смесен, нечист като народност немци./ Но майка ми, Франциска Йолер, със сигурност носи немското у себе си, както и баба ми по бащина линия — Ердмута Краузе. Последната е изживяла младостта си в добрия стар Ваймар, при това повлияна от Гьотевия кръг. Нейният брат Краузе, професор по теология в Кьонигсбергския университет, е бил поканен след смъртта на Хердер да заеме поста главен интендант във Ваймар. Напълно е възможно нейната майка и моя прабаба да се споменава на страниците на Гьотевия младежки дневник под името Мутген. Тя се е оженила повторно за интенданта Ницше в Ейленбург, родила е същия ден, в който в града влязъл Наполеон и се настанил там със своя Генерален щаб. Като саксонка тя е била голяма почитателка на Наполеон — може би и аз съм такъв. Баща ми, роден през 1813, почина през 1849 година. Преди да стане проповедник в общината Рьокен, недалеч от Лютцен, той е живял няколко години в двореца Алтенбург, където е бил домашен учител на принцесите. Всъщност негови ученички са Хановерската кралица, Великата княгиня Константин, Великата херцогиня фон Олденбург и принцеса фон Заксен-Алтенбург. Той бе изпълнен с дълбока почит към пруския крал Фридрих Вилхелм IV, от когото получи и длъжността си — събитията от 1848 година го огорчиха много. Самият аз съм се появил на бял свят в деня на раждането на споменатия крал, 15 октомври, затова получих както подобава (и колко евтино!) Хоенцолерновотс име — Фридрих -Вилхелм. Това имаше и своята добра страна — през цялото ми детство рожденият ми ден беше и официално празник. Разглеждам факта да притежаваш такъв баща като несъмнена привилегия — струва ми се дори, че тя е в основата на всички привилегии, които имам — без да смятам тук живота, великото да , с което го утвърждавам. И най-вече привилегията, че за мен беше безкрайно лесно, само с цената на малко изчакване да навляза в света на висшите и нежните неща — там съм просто у дома си, там се освобождават най-съкровените ми страсти. Това, че за тази своя привилегия едва не заплатих с живота си, не е без значение. За да разбере човек нещо от моя Заратустра, вероятно би трябвало да изпадне в същите условия, в които съм бил аз — да е бил с единия крак отвъд живота…