Фридрих Ницше - Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Не успях да овладея изкуството да действам против себе си: може би и това дължа на несравнимия си баща — дори и тогава, когато става дума за висши ценности. Освен това, колкото и нехристиянски да изглежда, не съм забелязал и следа от лошо чувство у някого към мен — много често обаче съм съзирал следи от прекомерно добро чувство. За това именно говори и досегашният ми опит — в състояние бях да успокоя и мечка, пред мен и шегобийците ставаха благоприлични… През седемте години, в които преподавах старогръцки във висшите класове на Базелското педагогическо училище, нямах дори и най-малък повод да накажа своите ученици: и най-мързеливите при мен бяха съвършено прилежни. Учех се от случая — трябва да съм неподготвен, за да стана господар на себе си. Инструментът бе толкова заглъхнал, колкото e способен само инструментът „човек“ — разболявал се при всяка несполука да изтръгна верния тон. А колко често изтръгвах от хората-инструменти звуците, които самите те не бяха още чували?… В това отношение най-забавен бе рано починалият Хайнрих фон Щайн, който веднъж се появи при мен в Силс Мария след прилежно измолен тридневен отпуск, като същевременно убеждаваше всекиго, че не бил дошъл заради Енгадин. Този великолепен мъж, който с цялата си едностранчивост на пруски юнкер бе затънал в блатата на вагнерианството (а също и на Дюринг!), в онези дни бе просто преобразен от бурната свобода, като някой, който изведнъж дарен с криле, сякаш е полетял в своите висоти. Казах му, че причината е чистият въздух, че не напразно сме на 6000 стъпки над Байройт — той не искаше да ми повярва… Ако все пак срещу мен са извършвани някои дребни низости, не смятам, че „волята“, а особено злата воля, е била основание за тях — по-скоро бих упрекнал добрата воля, за която вече споменах. Опитът ме кара да се съмнявам изобщо в т.нар. „безкористни подбуди“, а също и в теоретичната и практически прилагана „любов към ближния“. Тя ми изглежда като слабост, като невъзможност за съпротива към всякакъв дразнител — само при декадентите съчувствието е добродетел. Аз отправям към съчувстващите предизвикателството, че от известна дистанция срамът, почитта и нежното чувство постепенно се изгубват, че състраданието, разгледано отблизо, намирисва на простащина и е признак за лоши маниери — при определени обстоятелства състрадателните ръце действат разрушително за една велика съдба, пречат на усамотяването й сред страдащите, възпират привилегията за поемане на тежка вина и отговорност. Преодоляването на състраданието аз отнасям към най-благородните добродетели: съчиних един случай като „Изкушението на Заратустра“, където той, заплашен от съдбовния грях на състраданието, стремящо се да го откъсне от самия него, събира последни сили и му се противопоставя. Да останеш тук господар на себе си, да запазиш висотата и величието на своето дело от множеството низки и недалновидни страсти — това е проверка, може би последната, на която е подложен Заратустра — това е и същинското доказателство за неговата сила…

И в друго отношение съм нещо като продължение на живота на баща ми след преждевременната му смърт. Както всеки, който никога не е живял между себеподобните си и за когото понятието „отмъщение“ е толкова неразбираемо, колкото и „равноправие“, когато срещу мен се извърши малка или много голяма глупост, аз си забранявам всякакво противодействие, всякакви предпазни мерки — колко тривиално — както и всякаква защита чрез търсене на „справедливост“. Моето отмъщение се състои в това: да отговоря веднага на глупостта с нещо умно и то толкова бързо, че отговорът да я застигне. На практика: подарявам гърне с мед, за да се освободя от горчилката… Лошото при мен е, че аз винаги си „отмъщавам“ — бъдете сигурни — много скоро намирам възможност да благодаря на злодея за нещо (включително и та самото злодейство), или да го помоля за нещо — това е много по-задължаващо, отколкото да му предложа каквото и да е… Освен това ми се струна, че най-острата дума и най-грубото писмо са по-почтени и учтиви, отколкото мълчанието. Тези, които мълчат, почти винаги са лишени от финес, изтънченост и благородство — мълчанието е протест, преглъщането насила влошава характера и дори разваля стомаха. Всички мълчаливци са диспептици. Както виждате, аз не подценявам грубостта, тя е при всички случаи най-хуманната форма на противоречие, а сред модерната изнеженост всъщност е една от първите добродетели. Ако я притежаваш в достатъчно количество, ще бъде изключение да сгрешиш. Слезлият на земята бог не трябва да върши нищо друго освен несправедливост — но в това е божественото: да поемеш върху себе си не наказанието, а вината .