Фридрих Ницше: Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Може би трябва да бъда благодарен на моето дълго боледуване, което ми изясни понятието ресентимент /Терминът Ressentiment — ресентимент, е откритие на Ницше, въведено от него понятие за „скрита омраза“, „затаено враждебно чувство“, „скрита неприязън“ — качества, характерни за низшите и отхвърлените, за неудачните и паплачта./ и в последна сметка ме освободи от него. Проблемът не е съвсем прост — трябва да се освободиш от това чувство, преодолявайки както силата, така и слабостта. Ако изобщо има нещо, спрямо което трябва да се приложат оздравителни мерки, това е същинският инстинкт за оздравяване и оцеляване, инстинктът за отбрана и нападение , извънредно отслабнал при хората. Човек не може да се измъкне от нищо, не може нищо да довърши — защото всичко наоколо е болно и ранено. Човекът и нещата са в непосредствена близост, преживяванията засягат дълбоко, споменът е един гноен абсцес. Самата болест е един ресентимент. В подобни случаи болният притежава едно велико лечебно средство, аз го наричам руски фатализъм , един фатализъм без бунт, при който руският войник, неможещ повече да понася тежкия боен поход, просто ляга в снега. Повече нищо не приемаш , повече нищо не понасяш — изобщо вече не реагираш … Великият смисъл на този фатализъм, който не е единствено смелост пред смъртта, а по-скоро запазване на живота при опасни обстоятелства, се крие просто в намалената обмяна на веществата, в едно забавяне на процесите, нещо като воля за зимен сън. Ако направим още няколко крачки в тази посока, ще се озовем при факира, който седмици наред спи в един гроб… За да не се изхабиш напълно при реакцията — просто не реагираш — ето логиката. А нищо на света не изпепелява тялото и душата така, както афектните състояние на ресентимента. Яростта, болезнената ранимост, жаждата за мъст, подготвянето на отровата във всякакъв смисъл — за един изтощен човек това са най-неудачните средства за реагиране, защото осигуряват ненужно глупава загуба на нервна сила, а същевременно болезнено покачват количеството на вредните отделяния, например на жлъчен сок в стомаха. За болния скритата, затаената омраза е абсолютно забранена — тя е неговото зло, но за съжаление и най-естествената му склонност. Това именно е прозрял великият физиолог Буда. Неговата „религия“, по-скоро бихме могли да я наречем хигиена , за да не я смесваме с такива достойни за съжаление неща като християнството, прави съществуването си зависимо от победата над ресентимента — да освободиш душата си от него е първата стъпка към лечението. „Враждата не свършва с вражда, дружбата прекратява враждата“ — тези думи са в основата на будисткото учение — тук говори не моралът, а физиологията. Затаената омраза е рожба на слабостта и носи нещастия най-вече на слабите — а когато нейна предпоставка е една силна натура, тя е просто едно допълнително чувство — оставайки господар над него, показваш силата си. Онзи, който познава сериозността, с която моята философия води борба против отмъстителността, скритата омраза и особено против учението за свободната воля — защото борбата с християнството е само един епизод от това учение — той ще разбере, защо именно тук аз осветлявам личното си отношение, собствената си инстинктивна сигурност . В периодите на упадък аз си забранявах това, окачествявайки г като вредно; но когато животът ми отново стан достатъчно пълнокръвен и горд, реших, че подобна забрана е за мен недостойна . Този „руски фатализъм“, за който споменах, се прояви у мен така силно, че аз просто успях за кратко време да се откъсна о почти непоносими състояния, свързани с места, жилища, общества — неща, в които години наред се бях вкопчил може би случайно — и това бе за мен по-добре, отколкото ако се бях мъчил да ги променям да ги усетя като възможни за промяна… Всеки опит да бъда смутен в своя фатализъм аз приемах кат смъртоносен — и наистина подобни случаи бяха з мен жизнено опасни. Сам да приемеш себе си кат съдба, да не искаш нищо друго — в подобни състояния това е просто проява на висш разум.

Войната е друго нещо. Самият аз съм войнствен тип. За мен нападението е инстинкт. Да можеш да бъдеш враг, да си враг — това предполага една силна натура, във всички случаи то би трябвало да е заложено в нея. Тя се нуждае от съпротива, следователно тя търси съпротива — агресивният патос е част от силата по същия начин, по който отмъстителността и скритата омраза са част от слабостта. Например жената е отмъстителна — това, заедно с възбудата, която тя изпитва при чуждо затруднение, се определя от нейната слабост. Силата на нападателя търси в нужното й противодействие своята мяра — всеки растеж се издава именно чрез търсенето на мощен противник — или на сериозен проблем — защото един философ с войнствена натура изисква проблеми, които предлагат двубой, Задачата не се състои в това, да станеш господар на противоречията изобщо, а да властваш над онези, за решаването на които можеш да вложиш цялата си сила, гъвкавост и военно изкуство — над равен противник… Равенство между враговете — първата предпоставка за справедлив дуел. Там, където презираш, не можеш да воюваш; където заповядваш, където виждаш нещата под себе си — няма за какво да воюваш. Моята войнствена практика съдържа четири правила. Първо: Нападам само неща, които и природата си носят победата — просто чакам обстоятелствата, при които те ще станат победоносни. Второ: Нападам само неща, за атаката срещу които не бих намерил съмишленици, където съм изправен сам, където единствено аз мога да се компрометирам — това е моят критерий за справедливо действие — не съм направил и една единствена стъпка, без да се компрометирам. Трето: Никога не нападам отделната личност — просто я разглеждам като увеличително стъкло, през което се вижда едно общо, коварно и трудно достъпно бедствие. В този смисъл нападнах Давид Щраус /Давид Щраус (1808–1874) — на 27 години написва труд за живот на Исус, където разглежда евангелията като несъзнателно митологизиране, осъществявано в прахристиянските общини. Лекциите му повлияли върху младия Ницше. Вече 64 годишен Щраус извънредно смекчава своята едностранчива теория, издавайки нова версия на книгата си под заглавие „Животът на Исус, обработен за немския народ“. Частичното предаване ш първоначалната идея предизвиква „свещения гняв“ у Ницше Той пише памфлета „Давид Щраус, привърженик и писател“./, по-скоро нападнах успеха на една слаба поради закъснението си книга за немското „образование“ — защото залових това „образование“ на местопрестъплението — в конкретните му действия… В този смисъл нападнах и Вагнер — по-точно фалша, инстинктивното „полузло“ в нашата „култура“, която смесва „рафинираното“ с „богатото“, „късното“ с „великото“. Четвърто: Нападам само неща, при които всички личностни различия се изключват, където отсъстват всякакви лични причини, дължащи се на несъвършен опит. Напротив — при мен нападката е доказателство за благосклонност, при определени обстоятелства — дори за благодарност, Това, че свързвам името си с нещо, с някаква личност — това е моето почитание, моето отличие. А дали това свързване е за или против — това не е от значение. Ако обявявам война на християнството, то е защото във връзка с него не съм преживял никакви съдбовни чувства или мъчнотии — на сериозните и истински християни съм гледал винаги с уважение. Самият аз — непреклонният противник на християнството — съм далеч от това да упреквам някого за нещо, което всъщност е хилядолетна съдба.