Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Помислих си за бандата, за онези двамата с пушките. Стомахът ми се сви.

- А ако не е безопасно да се ходи до гимназията? -попитах. - Ще трябва да прекося целия град с колело, за да стигна до там, а въоръжената охрана на болницата ме предупреди, че момичетата не бива да ходи никъде сами.

Харесвам госпожа Санчес и не беше честно да я поставям в подобно неловко положение. Дори не беше съвсем логично, защото не на всички им се налагаш да минават през града. А и Мат щеше да ме пази. Обаче не можех да изтрия от съзнанието си картината ча онези момчета с пушките.

- Всеки трябва да реши кое е най-доброто за него -отвърна учителката. - В тази ситуация няма идеални решения. Можете да предпочетете да учите у дома. Трябва само да отидете в канцеларията, да кажете какви предмети искате да учите и ще ви дадат нужните учебници. Боя се, че това е най-доброто, което можем да направим.

- Това е откачено! - избухна едно по-големите момчета. - Скъсах си задника от учене, за да мога да постъпя в добър колеж. Всички все това ми повтаряха: „Трябва да постъпиш в добър колеж!“. А сега вие ми казвате, че има петима или шестима учители и дори не зная каква им е квалификацията. Дали някои от тях имат специализация по гимназиалната математика, история, физика?

- Какво значение има това? - обади се друго момче. - И бездруго май не са останали много колежи.

- Разбирам колко е несправедливо всичко - въздъхна госпожа Санчес, - но се опитваме да направим най-доброто за вас. И ще подкрепим решението ви, каквото и да е. Ако решите да посещавате гимназията, моля ви да останете тук. Ако предпочетете да учите у дома, ще ви помоля да отидете в канцеларията, за да получите учебниците си. Сега ще ви оставя, за да го обсъдите помежду си.

Повечето от децата останаха по местата си. Няколко излязоха с учителката.

- Колко опасно е в града? - попита ме една ученичка.

- Не зная - свих рамене. - Чух, че имало въоръжени типове.

- Аз пък чух, че имало изчезнали момичета - намеси се друга от по-малките.

-Може просто да са напуснали града - предположих. - Много хора заминаха.

- Мишел Шмид е изчезнала - настоя друго момиче.

- Шегуваш се! - възкликнах невярващо.

Мишел беше в класа ми по френски.

- Връщала се у дома от църквата с по-малката си сестра и някакъв тип я сграбчил и отвел - обясни момичето. - Поне това чух.

Още трима ученици станаха и излязоха.

Не зная защо не ги последвах. Вече бях сигурна, че няма да ходя в гимназията. Но се чувствах добре да седя в стаята с деца на моята възраст и поне да се преструвам, че ходя на училище. Бях с други хора, а не само с мама, Мат, Джони и госпожа Несбит.

Исках това усещане да трае колкото се може по-дълго, защото и гимназията се превърна в нещо като Спрингфийлд - поредната моя глупава, несбъдната мечта.

- Човек би си помислил, че някой ще предприеме нещо — заяви едно от по-големите момичета. - Да се обади в полицията или във ФБР.

- Вече няма полиция - осведомих я.

- Не мисля, че има и ФБР - вметна друго момиче. - Майка ми познава някой, който пък познава друг във Вашингтон и той казал, че правителството вече не е там. Президентът и всички останали заминали за Тексас. Предполага се, че в Тексас има бензин, електричество и много храна.

- Може би и ние трябва да се преместим там - заключих аз.

Още две или три деца станаха и излязоха.

- И така, какво решихме? - попита един дванайсетокласник. - Ще ходим ли в гимназията?

- Предполагам - промърмори едно от момчетата.

- Аз трябва първо да попитам родителите ми - кача друго момче. - Те не желаят да ходя в гимназията, но предполагам, че няма да искат и да остана у дома.

- Някой запитал ли се е наистина какъв е смисълът? - попита една ученичка. - Защо се преструваме, че имаме някакво бъдеще? Всички знаем, че нямаме.

- Не го знаем - възрази друга. - Не знаем нищо.

- Аз наистина си мисля, че ако се молим достатъчно усърдно, Бог ще ни закриля - оповести една деветокласничка.

- Кажи го на Мишел Шмид - сряза я едно от момчетата.

Внезапно се почувствах така, сякаш бях заобиколена от смъртта - както се чувствах, когато Питър ни съобщаваше за нещо ново, за опасност, за която да се тревожим. Наистина не исках да зная колко деца са изчезнали.

Станах. Щом, така или иначе, ще умра, предпочитам да съм сред семейството си.

Влязох в канцеларията, където заварих една жена с доста съсипан и нещастен вид.

- Решила си да учиш у дома? - попита тя. - Учебниците за гимназията са ето там.

Отидох до мястото, което ми посочи. Там бяха пръснати купчини учебници.