Саймон Морден: Уравненията на живота

Петрович се събуди. Стаята беше обляна в жълта полусветлина, която мъждукаше през мокрия от дъжда прозорец и тънките пердета. Лежеше съвсем неподвижно, заслушан в звуците на града.

Първоначално не можеше да чуе нищо друго освен всепроникващото бучене на машини: такива, дето произвеждаха енергия, и такива, дето я използваха за тласкане, дърпане, навиване, завъртане, изсмукване, издухване, филтриране, изпомпване, загряване и охлаждане.

В следващия момент направи трика на всеки градски жител и се абстрахира напълно от тази звукова честота. В пролуката, която се образува, се откроиха единични шумове: движение по улиците в такт с цикъла от червено-кехлибарено-зелено, ритмично метално стържене на износено електрическо динамо на ветрогенератор, перки на хеликоптер, разцепващи сивия утринен въздух. Затръшната врата, надигащи се гласове — мъжки басов вой и писък на жена във върховния им миг. Проникващо през стоманените стени вавилонско бъбрене на сто различни канала, всички прекомерно увеличени.

Още една сутрин в лондонската Метрозона — и Петрович я беше доживял: Боже, обичам това място.

По-близо, в неговата стая, се чуваше друг звук; звук, който носи смисъл и добра вест. Мигна с воднистите си очи и задвижи разфокусирания си поглед в търсене из своя свят, в търсене…

Ето. Ръката му се плъзна, пръстите му подхванаха тънката тел и той извъртя леко глава, та приближаващите се очила да се прихванат зад ушите му. Имаше отпечатък от палец в центъра на дясното стъкло. Той погледна наоколо странично от петното, докато ставаше.

Имаше две крачки разстояние между леглото и стола, на който си беше оставил дрехите предната вечер. Беше май и не беше студено, така че седна гол, отмествайки токата на колана си изпод едната страна на задника си. Погледна към екрана, прилепен към стената.

Отражението му се вторачи в него: високи скули, бяла кожа, светла коса. Като ангел или евентуално призрак; можеше да преброи бледите сенки, които хвърляха ребрата му.

На екрана мигаше иконка. Два телефонни номера се бяха появили в самоотварящ се прозорец: единият беше неговият, но само временно, отпадаше след еднократна употреба. Отпред на бюрото имаше две фини черни ръкавици и малко червено копче. Нахлузи си ръкавиците и натисна копчето.

— Да? — попита в пространството.

Женски глас, задъхан от усилие:

— Търся Петрович.

Показалецът му беше на път да прекъсне връзката:

— Кой е?

— Куриерски услуги „Тройно А“. Имам колет за С. Петрович. — Вече не се задъхваше толкова и боязливият й като натрошено стъкло глас започна да укрепва. — Намирам се на адреса за доставки: кафенето на ъгъла на Саут Сайд и Рукъри Роуд. Собственикът каза, че не ви познава.

— Да, а Уонг е пиздобол — заяви той. Пръстът му се дръпна от копчето за изключване и се понесе във въздуха да отвори друг прозорец на компютъра с всичките му текущи сделки. — Кажи ми номера на поръчката.

— Добре — въздъхна куриерката.

Той чуваше шума на уличното движение през хендсфрито й и звука от подрънкващи чинии на заден план. Никога не би нарекъл „При Уонг“ кафене и реши да му го каже по-късно. Двамата щяха да се посмеят. Тя му прочете номер, който съвпадаше с една от поръчките му. Най-накрая беше пристигнала.

— Там съм след пет минути — каза той и с щракване на червеното копче отряза протестите и, че тя има и друга работа да върши.

Свали ръкавиците. Навлече вчерашните дрехи и прокара ръка през косата си, ожесточено се почеса по скалпа. Нахлузи си високите обуща и взе очуканата си куриерска чанта.

Градски камуфлаж. Поредният имигрант, срещу който не си заслужаваше насилието. Намести си очилата на носа и отвори вратата с длан. Когато се затвори зад него, тя се заключи многократно, автоматично.

Коридорът тътнеше от шум, гласове, музика, крачки. И над всичко тихият стон на беднотията. Хората бяха навсякъде, разминаваше се с раменете им, настъпваше нозете им, наоколо бяха лицата им — с влажни устни, хлътнали очи, мръсна кожа.

Подът, стените, таванът бяха голи метални плоскости, които кънтяха. Врати пресичаха пътя към стълбите, пуснати в празни пространства, оставени нарочно за целта, и заварени на място. Имаше асансьор, който понякога дори работеше, но да не е луд. Стълбите бяха по-сигурни, защото беше по-здрав от наркоманите, които биха се опитали да го оберат.