Саймон Морден - Уравненията на живота

Вдигна ръка и се почеса по брадичката. Можеше да се опита да я настигне, да помоли за извинение, че беше толкова… какво? Такъв, какъвто е? Почти се надигна от стола, но се отпусна тежко обратно. Престана да е център на вниманието и отпи още кафе.

Колетът го зовеше от мрежестия джоб. Той скъса опаковката. Защитното копче изтрака на масата, а Уонг се настани на стола срещу него, където беше седяла куриерката.

— Не ми трябват съвети за взаимоотношения с жените, ясно?

Уонг се опита да забърше едно мазно петно с влажен парцал.

— Не става въпрос за момиче, онова момиче, което ще момиче. Не харесваш хора, добре. Но ти умен, Петрович. Ти най-умен мъж, кой познавам. Може би ти достатъчно умен да се преструва, че харесва, да? Иначе.

— Какво иначе? — погледът на Петрович се плъзна от Уонг към устройството, което държеше в ръка — многообещаващата тънка матова стоманена кутия.

— Иначе един ден бум! — Уонг изимитира как опира пистолет в челото си и пръстът му отскочи от въображаемия откат. — Късметче от твоя курабийка казва, че правиш велики неща. Ако оживееш.

— Да, такъв съм си. Предопределен за величие. — Петрович изсумтя и погали повърхността на кутията, като оставяше мъгляви следи от пръсти. — От колко време живееш тук, Уонг?

— Роден и израсъл в Метрозоната — каза Уонг. — Спомням си, когато Клапам беше зелен като парк.

— Тогава защо, чёрт , не говориш по-добър английски?

Уонг се наведе над масата и примами Петрович да стори същото. Носовете им почти се докоснаха.

— Защото, стари друже — прошепна Уонг на безупречен език, — се крием зад маски — всички ние всеки ден. Да, този свят е сцена, където всички хора са актьори. Аз играя ролята си на чудноват китайски собственик на заведение, всеки знае какво да очаква от мен и никой не иска друго. А ти, Петрович? Каква роля играеш ти? — той се облегна назад, а Петрович затвори зиналата си като на златна рибка уста.

Мъж и жена влязоха, но като видяха, че всички маси са заети, се запътиха обратно към вратата.

Уонг скочи.

— Ей, чакай. Маса тук — той срита крака на стола на Петрович толкова силно, че и двамата се разтресоха. — Кафе? Кафе е горещо и силно днес. — И се засуети зад тезгяха, като остави Петрович уморено да прибере устройството си пак в плика и след това в чантата през рамо.

Според часовника му беше време да си върви. Изправи се, гаврътна останалата част от напитката си на три горещи гълтока и се запъти към вратата.

— Ей — извика Уонг. — Ти не платил.

Петрович извади дебитната си карта и я вдигна да му я покаже.

— Ти плати следващ път, Петрович — сви рамене и почти се усмихна, бръчиците при очите му станаха по-забележими.

— Да бе. — Прибра картата в чантата си. Всъщност имаше останали само няколко евро в нея. — Мерси, Уонг.

Отново на улицата и бученето на шума. Оловното небе изцеди няколко капки ръмеж и напръска стъклата на очилата на Петрович, така че сега виждаше света като през очите на муха.

Щеше да хване метрото. Щеше да е горещо, мръсно, смрадливо, претъпкано, но поне сухо. Вдигна си яката и потегли по пътя към Южен Клапам.

Вълната от нововъведения почти не беше застигнала метрото. Стените, облицовани с плочки, бяха в кремавобежовото и бутилковозеленото на двайсети век, тунелите бяха непроменени, откакто са били прокарани два века по-рано, вентилаторите, които безрезултатно раздвижваха въздуха по пероните, бяха старовремски.

Обаче имаше проверка за сигурност: дълъг сводест тунел от искрящобяла пластмаса, пазен от въоръжени наемни ченгета и наблюдаван от пазачи в сиво.

Електронната карта за метрото на Петрович се разбра с четеца на въртящата се врата, където той изчака на опашка, за да мине. Устройството мигна в зелено, нещо изщрака, той побутна вратата и влезе. След това покрай скенера, който видя всичко, прозря през всичко, измери го и го разчерта в три измерения, за да съпостави изображенията, които получи, с базата данни за опасни оръжия и забранена техника.

След тази задължителна колона по един изведнъж всички пак бяха притиснати рамо до рамо. На ескалатора, който ръмжеше и скърцаше, ставаше все по-горещо и душно, колкото по-надолу слизаше. Към центъра на Земята.

Той беше изхвърлен като тапа на северния перон и погледна към електронното табло, което едва се виждаше над главите на другите пътници. Поне четвърт от монитора беше повредена, така че течащият надпис приличаше на кодиран или мистичен. Но той имаше опит. След три минути идваше влак.