Саймон Морден - Уравненията на живота

Дали щеше да има място изобщо някой да се качи, беше друг въпрос, но това бе едно от малкото предимства да живееш далече, към края на маршрута. Знаеше за някои от тези, с които работеше, че пътуваха в обратната посока, за да се върнат после към центъра.

Стана невъзможно дори да се помръдне. Той чакаше сравнително търпеливо, стиснал здраво чантата си.

Отляво: висок мъж с кислородна бутилка, закачена за костюма му от „Савил Роу“, и фина маска, която се замъгляваше при всяко издишване. Отдясно: японка, патриотично закичена с Хелоу Кити и Изгряващото слънце, с хлътнали отчаяни очи.

Влакът с дрънчене и свистене, предхождан от почти видим облак неблаговония, изхвърча от тунела. Ако краят на перона не беше опасан с преграда, релсите сигурно щяха да се задръстят от обезобразени трупове. Дори и така се усети колективно напрягане, звучно стягане на мускули и сухожилия.

Вагоните спряха с остър писък, придружен от неминуемото обявление на най-различни езици — влакът отиваше към централните зони и отново към безценната далечна перла Хай Барнет: внимавайте за пролуката между перона и влака.

Вратите се отвориха със съскане, но никой не слезе. Онези на перона погледнаха жадно към празните седалки и свободните дръжки за хващане. Електромагнитните заключалки на вратите на преградата отпуснаха захвата си. Отвориха се с трясък под натиска на толкова много тела и хората се втурнаха напред, за да претендират според възможностите си за така желаните завоевания.

А когато вагоните вече се бяха напълнили, последните няколко пътници се набутаха, издърпани навътре от съчувстващи ръце, докато вътре не станаха натъпкани като сардели.

Сигналните звънци прозвучаха, високоговорителите изпращяха, преди да се чуе напевното „вратите се затварят“ на английски, френски, руски, урду, японски, кикую, китайски, испански. Двигателят се задейства, колелата се завъртяха, влакът се разтресе и залюля.

Вътре Петрович с неудобно притиснато лице към стъклената преграда и опрени в нечий гръб ребра поемаше въздух на малки глътки и отново се чудеше защо беше избрал Метрозоната пред други не толкова пренаселени и по-далечни градове. Чудеше се защо все още трябваше да е така в седем и трийсет и пет сутринта две десетилетия след Армагедон.

Беше изплют на Лестър Скуеър, там прекара минута да поеме въздух, който не беше нито чист, нито студен, в дробовете си. Имаше вкус на електричество и пот: едничкото му изкупително качество беше, че е в изобилие.

Сега трябваше да тръгне пеша по градските улици, движейки се в такт със светлините на светофарите и тълпата, като от време на време скришом хвърляше поглед нагоре към кулите и безмълвно огледалните стъкла, които се издигаха над града и закриваха небето, бездруго претъпкано с частни вертолети, дето се стрелкаха от покрив на покрив, без изобщо да докосват земята.

Познаваше маршрута добре, нямаше нужда от навигационна система или да зяпа като турист холографските пътни знаци. Маршрут, който все още — и той се удивляваше на това му безсмислие, — все още следваше средновековните улици с имена, които вече не означаваха нищо друго освен адрес.

Така че Лестър Скуеър все още беше площад, но нямаше никакъв Лестър: Шекспир стоеше мрачно на мръсния си пиедестал, а всички дървета бяха мъртви. Улица Ковънтри като спомен за град, разрушен и построен наново, след това изоставен. После през Пикадили с печалната статуя на любовта, захлупена под прашен купол от плексиглас.

Напред. Хиляди хора, всички трябва да стигнат някъде, движат се на гъсти потоци, които понякога преливат на уличните платна или в канавките. Куриери бързат и се плъзгат по разделителната линия на пътната маркировка на милиметри от гибелта си.

Грийн Парк. Вече не зелен, вече не парк, разпилян жилищен комплекс от домики , хвърлен връз него при първата вълна на Армагедон, отдавна отминала. Сега там се издигат небостъргачи, лъскави високи сгради, които отразяват сивото небе чак до върховете си. В подножието им мраморни и гранитни късове, мокри от фонтаните. Служители се точат един по един през фоайетата, облечени в костюми, с интелигентен вид, вече превключили на днешните задачи, озвучават справки, правят отчети, купуват, продават.

От противоположната посока се зададе жена, идваше откъм една от сградите и срещу човешкия поток. Смелостта й привлече вниманието му. Тя пресече площада, като отблъскваше хората с невидимо поле от страх и почит. За времето, което отне на Петрович да се потътри още двайсет метра, сред облак от коприна и парфюм тя вече беше изминала с твърда крачка петдесет.