Саймон Морден - Уравненията на живота

Отново се наложи да свие рязко вляво успоредно на главната улица и да тича по задните улички. Като стигна до ъгъла, погледна към обезлюдения тротоар. Видя двамата — същите двама, които бяха започнали преследването — да бягат устремно. Движеха се като лекоатлети въпреки габаритите си. Сякаш можеха да продължат така цял ден.

От първите пробождания в гърдите и трепкащото притъмняване в очите Петрович знаеше, че той не би могъл. Жената не изглеждаше да е в много по-добра форма: дишаше през устата, беше плувнала в пот, изсумтяваше тихо от болка при всяка крачка. Нещата щяха да свършат зле, нищо че засега не бяха свършили.

Наведе глава и продължи напред, защото трябваше. Заради нея щеше да умре, а дори не знаеше името й. Пред тях се разкри широко пространство: Хайд Парк, неми сенки и оттенъци на сивото. Плътна стена от зловонни изпарения се вдигаше от него. Покритата Мраморна арка, винаги в процес на чистене, но никога недопочистена, стоеше закътана зад брулени от вятъра найлони и конструкция на скеле. Задръстването по всички улици беше непробиваемо, та едва се намираха пролуки, през които да се промъква между колите. Метрото беше затворено.

Зрението му започна да става накъсано и неясно. Това не беше от парещата пот, която се стичаше по челото в очите му; бяха самите му очи: първите предвестници на припадък. Времето му изтичаше. Чуваше вой на клаксони през пулсирането в ушите си, но не можеше да разгадае значението му.

Беше на път да припадне и започна да залита.

Тя пое нещата в свои ръце. Беше изненадващо силна. Изглеждаше малка, лека и слаба, но Петрович усети как сухожилията в ръката му се обтягат, когато тя го задърпа напред. Бяха си разменили местата, той се влачеше след нея безполезен, почти сляп.

Виждаше достатъчно, за да знае, че бяха избрали грешния път. Трябваше да се насочат към парка, да изчезнат в лабиринта му от колиби и може би дори горилите с пистолети щяха да се откажат от преследването: да прекосиш Хайд Парк не беше нещо, което човек да прави доброволно.

Обаче те пресякоха лента след лента платната със спрели, примрели коли, после се спуснаха по широкия пуст тротоар.

А двамата мъже бяха по петите им. Настигаха ги, размахали яките си ръце, мощно и равномерно се оттласкваха от земята като с мотовилки, все по-близо и по-близо до тях. Петрович вече не го беше грижа. Всеки момент.

Когато това не стана, когато болката толкова се усили, че целият беше като в пламъци, се случи моментът, в който се спъна и падна, проснат наполовина в канавката. Тя се спря и го задърпа за раменете.

Тогава се появи някой, който го забра като куп влажно пране и го отнесе до място, което беше хладно и на високо.

Устройството в гърдите му най-накрая, най-накрая реши да проработи. Той се замята конвулсивно като риба, подскочи и се разтресе. Веднъж не беше достатъчно, не и този път. Задейства се отново, изпрати достатъчно електричество през имплантираните жици, че да стреснат сърцето му и то да си спомни как трябва да тласка кръвта.

Той пое дълбоко въздух и запремига, за да прочисти очите си от цветните пръски.

Двама мъже, две жени и той, легнал на голи дървени дъски между тях. Два пистолета от едната му страна, един от другата, никаква ясна представа какво се случва или къде се намира. Виждаше каменни колони, пречупена цветна светлина, потъмняло дърво. Усещаше мирис на лак и молитви.

Значи църква тогава; в църква е.

Опита се да седне и усети всяко болезнено пронизване в гърдите си като допир на нагорещен до бяло пламък. Успя да се надигне на лакти, преди усилието да му дойде в повече. Единственото, което го успокояваше, беше фактът, че евентуалните му похитители бяха насочили глоковете си към друг за разнообразие.

Некоординирано завъртя глава, за да види кого се опитваха да сплашат сега.

Тя беше монахиня, загърната в дълга роба и с бяла касинка, обрамчила откритото й сериозно лице. Сребърно разпятие се поклащаше на шията й, а броеница и кобур висяха на кръста й. В дясната си праведна ръка тя държеше най-големия автоматичен пистолет, който Петрович беше виждал някога.

По-страховито от оръжието в ръката и беше държанието и на пълна недосегаемост. Тя стоеше като войник и зорко следеше всичко с погледа на командир, дясната и китка подпряна от лявата, нозете в лек разкрач, пръстът и галеше спусъка.

Изглеждаше категорично убедена, че никога не биха се осмелили да стрелят по монахиня.

— Кръгом и си вървете — каза тя. — Този път загубихте.