Саймон Морден - Уравненията на живота

Разбира се, можеше да държи на прицел само в единия от тях и го правеше безмилостно. Избраникът на прицела й почти щеше да рухне.

— Искаме само момичето — каза той. — Само момичето.

— Не — каза монахинята.

Самото момиче отстъпи крачка назад зад одеянията на монахинята и попипа колието си.

— Не може да се справи и с двама ни — каза другият и направи крачка напред, за да го демонстрира.

— Не бих заложила живота си на това — каза монахинята. — И още по-конкретно не ти препоръчвам да залагаш твоя. Не разнасям оръжието тук само за показ.

— Ако може да ви прекъсна — каза Петрович от пода. Той преглътна през болезнената киселинна буца в гърлото си. — Нямате време за всичко това. Виждате ли медальончето в ръката на жертвата ви? Това е паникбутон. Предполагам, че палецът й го натиска бясно от няколко минути, а сигналът, който изпраща, е непрекъснат. Което означава, че моторизираните части са на не повече от колко, трийсет секунди разстояние?

Щеше да каже още нещо, но пак му се замъгли пред очите и изведнъж загуби контрол над мускулите си. Темето му издрънча върху дървения под.

Дочу: „Какво му е, по дяволите, на този?“ и „Какво ще правим?“

Не бяха умни. Не можеха да покрият дори стандартите на бившия шеф на Петрович. Той отново се изправи с усилие на лакти и премига в отговор на глупостта им:

— Наистина! Най-добре ще е да се омитате вече. Хайде!

Внезапният поток от електричество към сърцето отново го повали. За четвърти път. Досега не му се беше случвало. Проблясъците пред очите му приличаха на ангели в сводестото пространство под покрива.

— Чёрт — прошепна той и забеляза, че никой не се беше помръднал. Събра колкото сили му бяха останали и изсъска: — Вън!

Те започнаха да отстъпват и първоначално предпазливите им движения бързо се превърнаха в бягство презглава. Изхвърчаха навън на дневна светлина и там бяха покосени.

При първия изстрел монахинята просна девойката, като я препъна с крак, и се хвърли да затули Петрович. Касинката закри лицето му и запуши устата му. Той не можеше да диша, но понеже тя се беше отпуснала с пълна тежест върху ребрата му, нямаше и смисъл да опитва.

Тя дори беше успяла да затисне ръцете му, така че и да искаше, не би могъл да я оттласне. Беше безпомощен да се спаси; от всички възможни глупави начини да си отиде щеше да бъде премазан от монахиня.

Тътенът от изстрели продължи по-дълго, отколкото обичайно беше необходимо. Някой определено се опитваше да се докаже, докато Петрович кротко се задушаваше.

Изведнъж всичко утихна и след кратка пауза, която почти му коства живота, монахинята повдигна глава. Касинката и се изви на една страна и той успя да поеме шумна глътка въздух.

Изкашля се и отново напълни дробовете си. Въздухът имаше вкус на прах, барут и кръв.

— Не мърдай оттук — каза тя, без да осъзнава, че Петрович нямаше друг избор, освен да й се подчини.

Някакви фигури си проправиха път през мъглата и прескочиха простреляните тела на двамата мъртви мъже.

Новодошлите също имаха оръжия — дългоцевни автомати, от чиито дула още се виеше дим. Носеха ги с лекота — като работници, които знаеха, че са си свършили работата за деня.

— Госпожице Соня? — каза единият, мъж джобен размер с бръсната глава.

Той пристъпи извън разнасящия се облак и огледа тъжно наоколо.

— Тук съм — каза девойката.

Тя се изправи от пода и си подръпна полата.

— Да вървим — каза мъжът. — Баща ви се притеснява за вас.

Той изтупа парченце пластмаса от сакото си на рамото, докато изчакваше. Останалите от групата му се появиха зад него. До последния мъж — а те всичките бяха мъже — бяха японци.

— Готова съм. — Тя се запъти към вратата, а охраната я наобиколи.

Спря се на изхода и се обърна да погледне единствените други хора, които й бяха помогнали тази сутрин. Лицето и се изкриви и тя се върна назад. Приведе се към тях и на Петрович му се стори странно, че прическата й се оправи без никакво усилие от нейна страна.

— Госпожице Соня? Полицията ще е тук всеки момент. Понастоящем би било най-добре да я отбягваме.

Тя вдигна ръка по начин, който показваше, че сега тя командва.

— Той ще се оправи ли? — обърна се към монахинята.

— Мисля — рече онази с неочаквано голям изблик на злоба като за божия служителка, — че има нужда от линейка.

— Ще се погрижа да извикат. Хиджо?

— Да, госпожице Соня. На мига.

— Наистина трябва да тръгвам. — Но коленичи до Петрович и заради нея монахинята отново клекна. — Кой си ти?