Саймон Морден - Уравненията на живота

Той се потупа по джобовете в търсене на полицейската си карта и я подаде разсеяно на Петрович: вече търсеше нещо на друго място.

Петрович внимателно огледа документа: Чейн, Хенри — инспектор детектив, Столична полиция. Холограмата изглеждаше остаряла с около двайсет години, защото този Чейн пред него имаше много повече бръчки и много по-малко коса. Главата му бляскаше на осветлението, а редките кичури, разположени хаотично по скалпа му, прозираха и отдолу, и отгоре.

Петрович му върна картата, а Чейн отвори полицейския си портативен компютър. Детективът подъвка електронната писалка за момент, след което натисна една иконка.

— Добре — каза Чейн, но го прекъсна пристъп мокра кашлица. — Съжалявам. От въздуха е. Ще започна отначало: Петрович, Самуил. Двайсет и две, гражданин на Руската федерация, тук на стипендия от университета. Адрес: Клапам Транзит А № 3415. Ще ме поправите, ако сгреша, нали? Ясно е, че тези неща би трябвало да са точни, но нали знаете как е. — Пое си дъх. — Знаете как е, нали?

Петрович се прокашля:

— Знам.

— Ваш английски добър? Трябва ли преводач или речник?

— Нямам проблем.

— Това е само разговор, нали знаете. Нищо лошо не сте направили. Само ще ви задам няколко въпроса. Ако мислите, че ще ви трябва адвокат, кажете — Чейн се закашля отново, задъха се. Завъртя се на стола и си наля още вода. — Хубава стая.

Петрович закима бавно. Този беше или гений, или клоун. Само времето щеше да покаже кое от двете.

— Нямате нищо против да отговорите на няколко въпроса, нали? Докторите ми казаха, че на път за насам сте умрели неколкократно. Мога да дойда и по-късно. — Чейн докосна видео иконката на екрана на портативното си устройство и затърси нужния клип.

— Ёбаный стос! Айде давай вече де.

Чейн вдигна поглед:

— Тази я знам. Просто да си наясно, ебанько малолетний .

Петрович се засмя, после изкриви лице от болка:

— Задайте въпросите си, детектив.

— Това — каза Чейн, — това сте вие рано тази сутрин. — Той подаде устройството на Петрович.

Петрович се видя, обозначен с жълт маркер, да пъпли по тротоара в Грийн Парк. Появи се и червен маркер и пътищата им се пресякоха за момент. Екранът остана празен.

— Къде е останалото? — попита той.

— Камерите на целия квартал се изключиха. — Чейн си взе устройството. — Много професионално. Но ние знаем какво е станало. Знаем къде сте отишли и как свърши всичко.

Той отвори друг файл и показа на Петрович снимка на двама гангстери, надупчени от куршуми, проснати в обща локва гъста червена кръв.

Петрович погледна, после извърна очи.

— Като знаете какво се случи, тогава за какво съм ви аз?

— Надявахме се — аз се надявах, — че бихте могли да ми кажете защо. Защо Самуил Петрович би рискувал да се намеси в отвличане, с което няма нищо общо? Или поне на пръв поглед няма нищо общо. Вие не бяхте някакъв вид план Б, нали?

— Защо не попитате тях? — Петрович кимна към екрана. — Те приличат на хора, които биха могли да измислят много успешен план Б.

— Добре, разбрах — Чейн така си разтърка окото, че то изжвака. — Знаете ли коя беше жената, която спасихте?

— Не. Никога не бях я виждал.

Чейн стисна устни и потъна в дълбоки размишления.

— Да получавах по едно евро всеки път, когато някой ми каже: „О, детектив, нямам представа чие е това тяло в багажника ми. Никога не съм го виждал.“ Съвсем откровено ли не знаете?

— Да.

— Не четете ли звездни клюки?

— Приличам ли на някой, който се самозадоволява със звездно порно? — тросна се Петрович. — Аз уча физика на елементарните частици.

Детективът въздъхна:

— Това е Соня Ошикора. Сега говори ли ви нещо?

— Не.

— „Ошикора Корпорейшън“?

— Не.

— Нали знаете какво се случи с Япония? Цялата история с потъването й в океана?

— Знам. Обаче не беше по моя вина.

— Много смешно, Петрович. Значи да обобщим. — Той остави портативното устройство в скута си и разпери кебапчестите си пръсти. — Първо, гледате си значи работата и се движите в западна посока по Грийн Парк. Второ, ставате свидетел на опит за отвличане на някаква непозната. Трето, удряте единия от похитителите — много добро изпълнение, между другото — и хуквате да бягате, мъкнейки тази жена, при все че стрелят по вас.

— Колко?

— Шестима мъртви. Дванайсет ранени, петима от тях в критично състояние. Те са някъде в друга болница, в отделения далеч не толкова луксозни като това — размаха кутрето си Чейн.

— Четвърто, след обиколка из центъра на Лондон кацате в католическа църква. Похитителите влизат, след което излизат без набелязаната си жертва. Те умират на стъпалата — как, само мога да гадая, защото охранителните камери отново мистериозно се изключват. Пето, аз пристигам на място. Ошикора я няма, вас ви няма, монахинята се е изпарила. Горе-долу правилно ли го описвам?