Саймон Морден - Уравненията на живота

От време на време той се сещаше за прекрасното си поръчано устройство, което лежеше безнадзорно на някоя пейка в църквата в центъра на града, където всеки би могъл да влезе и просто да си го вземе.

Но и се чудеше отчасти за какво ли си мисли тя и нищо не му хрумваше.

Състоя се леко опериране и повече програмиране. Не го рязаха, за което беше благодарен. Чипът, който отговаряше за своенравното му сърце, беше измъкнат през отвора за достъп целият окървавен и нов бе инсталиран на неговото място. Държаха го в съзнание през цялото време.

Обаче морфинът и изтощението го унасяха и по някое време, докато зашиваха отвора с къси черни конци, си позволи лукса да поспи.

Сънища: студен сняг, студен вятър, кристални черни нощи и иглено ярки звезди. Сънува ивици утринни светлини в празния небосвод и стенописите в съветските станции на метрото. Сънува хубава водка и скъпи приятели.

Когато се събуди, установи, че е изоставил всичко това и го е заменил за бледокремава стая с болнично легло, поляризирани стъкла на прозорците и монахиня амазонка в ъгъла. Може би монахинята беше допълнителна екстра. Но дори и да беше към стандартния пакет, просто би имало също толкова логика, колкото и във всичко останало в живота му.

— Колко време? — попита той.

— Един час може би — каза тя. Застана до леглото му и се огледа. — Сигурно струва цяло състояние.

— Повече, отколкото позволява скромната ми застраховка. — Петрович се подпря с ръце, за да се надигне, и прие безропотно последвалото разместване на възглавниците му.

Сестра Маделин погледна да види какво правеха ръцете й — разпухваха и подреждаха — и си наложи да спре.

— Е?

Петрович се облегна назад. Усещаше стягане в гърдите, но не и болка. Това беше добре.

— Госпожица Соня искаше да разбере кой съм. Единственият начин, по който можеше да узнае, беше да ми плати сметката за болницата. За някой като нея няма да е повече от малко джобни, а ще се смята за много хитра, защото е успяла да разбере кой съм.

Сестра Маделин сви рамене.

— И ти спечели от цялата работа.

— Да. Защо, мислиш, не й казах името си?

Тя видя лукавата му усмивка.

— Ти умираше, обаче видя възможност за по-добра болнична стая?

— И частна линейка. Нямах нужда от благодарността й, имах нужда от влиянието й. И ето на: все още съм жив.

Тя се опули:

— Това е, това е…

— Какво? — Петрович беше озадачен от реакцията й. — Само защото на теб не ти дойде на ум.

— Защо? Защо някой като теб би искал да помогне на някой като нея? — тя подпря ръцете си на кръста и зачака Петрович да й отговори. Тъй като не последва отговор, каза: — Знаеш ли какво? Не ми пука. Нямам намерение да се занимавам с нея. Знаеш къде да ме намериш, ако си искаш вълшебната кутия.

Тя тръгна към вратата с енергични крачки, за втори път днес красива жена му обръщаше гръб и си тръгваше.

— Не знам — каза той. — Не знам къде да те намеря. Не бях в съзнание през последните няколко минути от преследването.

Тя остана с лице към затворената врата.

— Значи искаш аз да ти кажа? Ами ако не ти кажа? Тогава?

— Ще го измисля. Не може да е толкова трудно. Пет минути може би. Десет — най-много. Искам си само чантата. Наистина. — Нямаше представа защо водеха този разговор. — Сестро?

— „Свети Йосиф Ариматейски“, улица Еджуеър. — Тя завъртя дръжката и вратата се отвори.

— Сестро?

— Какво?

Мислеше да й каже, че за малко да го задуши с глупавата си забрадка, но за първи път сарказмът умря на езика му.

— Благодаря. Задължен съм ти.

Тя отново сви рамене.

— Правенето на добри дела е в длъжностната ми характеристика, Петрович. — И погледна отвисоко към търпеливия смачканяк, седнал отсреща в коридора. — Полицията е тук.

Тръгна си, одеждите й се надиплиха на талази след нея. Никой от мъжете, нито на болничното легло, нито отвън на стола, нямаше нужния авторитет, за да я спре.

Най-накрая, след като беше наблюдавал как сестрата крачи бясно към първия завой и изчезва зад него, полицаят се изправи лениво от стола и влезе в стаята. Първоначално игнорира Петрович и се разходи наоколо, като опипваше мебелите, изпробва управлението на прозореца и си наля чаша вода от каната на нощното шкафче.

Петрович го наблюдаваше над очилата си, докато онзи отпиваше, глътка, две, три.

— Имате ли нещо против да поседна? — попита човекът, след като си избърса устата с ръкава на якето, после седна, без да чака отговор. — Много стоене на крак има в тази професия.