Саймон Морден - Уравненията на живота

— Кажи-речи — призна Петрович.

— Тогава отново ще попитам: защо? — детективът се облегна назад на стола си и затвори очи. След малко подметна: — Все още съм тук.

Петрович потърка крайчеца на носа си и намести очилата.

— Не знам защо — каза той.

— Не ми звучиш много убедително.

— Съвсем откровено, не знам. — Тонът му си спечели поглед изпод тежкия клепач на едното око на детектива.

— Алтруизъм? Кавалерство? Граждански дълг? Случайно добро дело? Вероятно си някой герой, който тайно се бори с престъпността, но нямаше време да си наденеш гащите отгоре върху панталона?

— Иди в жопу.

— И такива ги имаме, ще знаеш. Защитници на реда в костюми, но за добро или зло без суперсилите — Чейн се изпъна и си поигра с компютъра в скута си. — Те са само около едно стъпало по-нагоре от отрядите на смъртта, които имахме по времето на Армагедон. Беше ли тук тогава?

— Било е преди мен, инспекторе. Не знам какво бих могъл да направя за вас. Жертва съм на престъпление, но двамата бандити, които стреляха по мен и убиха всичките онези хора, са мъртви. Тази жена Соня…

— Момиче. Седемнайсет.

— Не я познавам. Беше случайност. — Петрович се почеса по гърдите. — Би предпочел да не бях направил нищо ли?

Чейн не каза нищо, просто се взря в далечината с присвити очи.

— О, я моля ти се! — Петрович отметна завивката и прехвърли краката от леглото. — Набутал съм се в нечий личен кръстоносен поход. Ами на теб какво са ти направили? Убиха партньора ти новобранец, взривиха ти колата, сготвиха зайчето ти — домашен любимец?

— Не — каза Чейн. — Просто много ме вбесяват.

— Няма да играя вашата игра, инспекторе. Можеш да си вземеш въпросите и да си ги завреш в жопу . — Той откри дрехите си в шкафчето до леглото. Без ризата, естествено. — Въпреки склонността на сърцето ми да спира в някои доста критични моменти, направо си харесвам сегашния живот.

Седна на ръба, изхлузи зелената болнична нощница и се облече максимално бързо. Чейн дори не се опита да го спре, само наблюдаваше как сръчно си завързва обущата.

— Знам къде да те намеря — каза той, докато Петрович се изправяше внимателно и се опитваше да налучка накъде е горе. — И те, разбира се, също знаят.

— Не ми пука.

— А май би трябвало. Може би ще се окаже по-трудно, отколкото си мислиш, да се преструваш, че всичко това никога не се е случило. — Чейн прибра портативното си устройство и се подпря на страничните облегалки, за да стане.

— Нищо не им дължа. Всъщност точно обратното. — Петрович реши, че може да успее да стигне до изхода, без да се строполи, и опита късмета си.

— Тъкмо това имах предвид — каза Чейн. Той стигна до дръжката на вратата преди Петрович и му отвори. — Те са ти задължени. Тази прекрасна стая, линейката, частните доктори, най-добрите грижи. Това е само началото.

Петрович се поколеба, подпрял ръка на стената.

— Какво искаш да кажеш?

— Почитта, Петрович. Ти спаси единственото дете на Хамано Ошикора от съдба по-лоша от смъртта. Спаси както нея, така и семейното име. Сега са ти големи длъжници. Ами че ти си почти член на семейството вече.

— Не съм длъжен да играя нито по твоите правила, нито по техните.

Чейн покани с жест Петрович да мине през вратата първи.

— Ще видиш, че те са къде по-убедителни от мен.

— Много ме бива да казвам „не“. — Петрович изкуцука навън в коридора. — А сега, ако ме извиниш, закъснявам за работа.

— Ти си студент, не ми излизай с този номер. Но ще те закарам, ако искаш — Чейн се усмихна; не беше приятна усмивка. — Ще можеш да се повозиш в полицейска кола.

— Не съм малко дете, инспекторе.

— Не. Ти си беден имигрант, който току-що се сблъска с два от най-големите криминални синдиката в Метрозоната и свърши в болницата, защото сърцето ти е на път да сдаде багажа. Ако сърцата въобще биха могли да носят багаж, разбира се.

Петрович се отдалечи, като помаха снизходително към полицая:

— Да. Ще се оправя.

— Не това каза докторът ти.

Той се върна:

— А какво каза?

Чейн сви рамене:

— Ако се самоизпишеш, без да уведомиш никого, няма да разбереш. Докато не стане прекалено късно.

Петрович се вторачи в него.

Чейн потупа Петрович по гръдния кош.

— Каза, че това си го повредил до такава степен, че вече не може да се възстанови. Ще ти трябва резервно.

— Може би.

— Винаги е добре да потърсиш второ мнение. Но не бих чакал прекалено дълго.

Петрович претегли нещата.

— Гаден подход към болен човек. Доскоро, инспекторе. — Извъртя се и си бръкна в джобовете.