Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Но след като не знаеш какво става в истинския свят, беше по-лесно да мислиш, че изобщо няма такъв, че Хауъл, Пенсилвания, е единственото обитаемо място, останало на Земята.

Ами ако вече нямаше Ню Йорк, Вашингтон или Ел Ей? Даже не си представях, че съществуваха Лондон, Париж или Москва.

Откъде можехме да знаем? Дори вече не знаех колко е часът.

29 август

Нещо страшно се случи днес и не зная дали трябва да кажа на мама, или на Мат.

Пожелах да отида с колелото до града. Исках да разбера какво е да се отиде с колело до гимназията, в случай че двамата с Джони решим да я посещаваме. До Мейпъл Хил можеше да се върви по черни пътища, но за да се стигне до гимназията, беше по-удобно да се мине през града.

Освен това трябваше да върна няколко книги в библиотеката. Не зная какво ще правим, когато я затворят. Сега работеше два дни в седмицата, в понеделник и петък, също като пощата.

Завързах книгите с канап (навън температурата беше около шест градуса, но заради сухия въздух и липсата на слънце ми се струваше още по-студено), натоварих ги върху багажника на колелото и поех към града. Спусках се надолу по хълма към Мейн Стрийт, когато усетих нещо различно. Отне ми миг да разбера какво е и тогава чух някакви хора да се смеят.

Напоследък, тъй като почти нямаше движение, се чуваше доста надалече. Само дето нямаше много какво да се чуе. В пощата винаги имаше хора, а понякога и в библиотеката, но като цяло градът изглеждаше пуст. Предполагам, че в болницата беше оживено и шумно, но от известно време не съм ходила там.

Не ми хареса този смях. Звукът беше плашещ и намалих ход, за да намеря място, където да скрия велосипеда. Оттам можех да виждам какво става на две пресечки по-надолу.

На Мейн Стрийт имаше пет момчета. Познах две от тях: Еван Смодърс, който беше с една година по-голям от мен, и Райън Милър - той беше в отбора по хокей на Мат. Другите младежи изглеждаха на неговата възраст или навярно малко по-големи.

Райън и още едно от момчетата държаха пушки. Не че имаше по кого да стрелят. Улицата беше съвсем пуста, с изключение на тях петимата.

Двама от младежите сваляха шперплата от прозореца на един магазин. После сигурно единият щеше да счупи стъклото и да нахлуе вътре.

Всички магазини в града бяха празни. Нямаше кой знае какво да се вземе и се зачудих защо ще си правят труда да влизат. Изглежда, май повече ги интересуваше шперплата. Те го свалиха и го натовариха в пикапа, спрян до тротоара.

Стоях там и ги наблюдавах около пет минути (тъй като нямах часовник, трябваше да гадая за времето). Никой не се опита да ги спре. Доколкото можех да преценя, май бях единствената, която ги видя какво правят.

Сетне си спомних, че ако се върна с две пресечки, мога да отида напряко по задните улици до полицейския участък.

Никога досега не съм била толкова изплашена. Бандата, изглежда, не разбра, че съм там, но ако ме забележеха, сигурно щяха да ме застрелят. А може би нямаше да си дадат този труд. Може би просто щяха да ми се присмеят. Нямаше как да зная.

Но изведнъж ме обзе силен гняв, докато ги гледах как рушат магазина и крадат шперплата, за да го натоварят в пикапа си, чийто резервоар навярно бе зареден догоре с бензин. Сетих се за Сами и за онзи тип, с когото бе заминала, и си помислих как подобни банди вилнеят наоколо, ограбват вещите на беззащитни хора, които се нуждаят от тях, за да ги продадат на онези, които бяха в състояние да ги платят. Без значение как.

И така гневът в мен надделя над страха и подкарах велосипеда към полицейския участък. Нямах представа дали полицаите биха могли да стигнат навреме до Мейн Стрийт, но поне можех да идентифицирам двама от бандитите.

Само че когато стигнах до участъка, беше затворено. Вратите бяха заключени.

Заудрях с все сила. Не виках, защото бях само на две пресечки от мястото, откъдето бандата крадеше шперплат. Страхувах се, че ако ме чуят, може да разберат, че съм ги видяла. Надникнах през единия прозорец. Естествено, вътре беше тъмно и не видях никого.

В Хауъл никога не е имало голям полицейски участък. Не сме и имали нужда. Но предполагах, че все пак има някой дежурен.

Излезе, че съм грешала.

Опитах се да измисля къде другаде бих могла да отида. Сетих се за пожарната. Но си спомних, че последния път, когато Питър идва у дома, ни каза, че хората палели огньове в домовете си, за да се стоплят, а сетне, когато къщите пламвали, нямало кой да угаси пожарите, защото пожарната била затворена. Затова в болницата имали много случаи с тежки изгаряния. Накрая ни предупреди да внимаваме с огъня.