Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Никога не съм знаела какво да кажа, когато Мат ми признае, че е нещастен. Затова останах мълчалива.

- Права си за гимназията - поде той. - Повече не бива да ходиш в града. От сега нататък аз ще ходя до пощата и библиотеката. Но ако искаш да посещаваш Мейпъл Хил, ще те водя сутрин, а следобед ще те вземам.

Замислих се за предложението му. Нямах кой знае колко голямо желание да ходя на училище. От друга страна, полудявах само при мисълта, че ще стоя затворена у дома. Може би никога няма да напусна Хауъл. Исках поне да мога да излизам от къщи.

- Добре - съгласих се. - Ще опитам в Мейпъл Хил. Но не казвай на мама какво се е случило. Не искам излишно да се тревожи.

Мат кимна.

Предполагам, че утре ще е първият ми учебен ден. Ха-ха.

31 август

Когато тази сутрин двамата с Мат пристигнахме в училището, видяхме децата, разделени на три групи, за да влязат вътре. От предучилищен до пети клас бяха в първата група (най-многобройната), от шести до осми бяха във втората и от девети до дванайсети - в третата.

Казах довиждане на брат ми и се присъединих към третата група.

Гимназиалната група се преброи сама. Бяхме 31. Разпознах някои лица, но с никого от тях не съм била в един клас, да не говорим за приятелство. По неофициален преглед бяхме 16 деветокласници, 7 десетокласници, 4 единайсетокласници и 6 дванайсетокласници.

- Предполагам, че няма защо да се тревожа за класната бройка - промърмори един от дванайсетокласниците, но впоследствие се оказа, че е сгрешил.

Най-после вратите се отвориха и влязохме. На по- малките казаха да отидат в кафенето, на децата oт гимназията - в гимнастическия салон, а на гимазистите - в кабинета по музика.

Когато влязохме, се оказа, че няма достатъчно столове за всички ни, а повечето от тези, които бяха там бяха за седемгодишни. Затова седнахме на пода и зачакахме. Продължихме да чакаме. Нямах представа колко дълго чакахме, но имах чувството, че измина цяла вечност.

Най-накрая влезе госпожа Санчес. Едва не се paзплаках, толкова бях щастлива да видя познато лице.

Учителката ни се усмихна.

- Добре дошли в Мейпъл Хил - поздрави ни тя. -Радвам се да ви видя.

Няколко деца се разсмяха.

- Зная колко ви е трудно - продължи госпожа Санчес. - Бих искала да ви уверя, че нещата ще се оправят, но разбира се, не съм сигурна, че това е истина, Мога само да бъда честна с вас и да вярвам, че що вземете най-правилните решения за себе си.

- Няма ли да има гимназия? - попита един от малките.

Не бе възможно да определя дали това го прави щастлив, или тъжен.

- Както сами виждате, тук няма много ученици oт горните класове - отвърна госпожа Санчес. - Разбрахме, че в гимназията, в класовете от девети до дванайсети има четирийсет и четирима ученици. Очевидно много семейства са се преместили. Предполагам, че тази година голям брой от учениците са решили да се обучават у дома.

Всъщност на повечето не им пукаше за училище и всички го знаехме, но никой не го каза на глас. Предполагам, че и мнозина бяха умрели. Това последното определено нямаше да се обсъжда.

- Значи, ние сме единствените ученици? - попита едно момче.

-Нe зная със сигурност - рече госпожа Санчес. -Всички родители присъстваха на събранието. Определено се надяваме да дойдат още.

-Училището би трябвало да ни осигурява храна -обади се едно момиче и всички се засмяхме.

-Колко гимназиални учители има в това училище? - попита една дванайсетокласничка. - Как ще ни разделите?

Учителката доби онова смутено изражение, което рече бях започнала да разпознавам у възрастните.

- В това е проблемът - каза тя. - В гимназията има четирима учители. По химия, по испански, по математика и по биология. Тук сме само преподавателката по английски и аз. Аз имам диплом да преподавам история, макар че не съм го правила, откакто станах директор.

- Леле! - подсвирна едно момиче. - Като ви съберем всички заедно, ще се получи цял факултет.

Госпожа Санчес не обърна внимание на сарказма й.

- Разбира се, това няма да бъде училището, с което сте свикнали, но все ще успеем някак си да сглобим учебна програма и отделни класове. Това може да се получи, ако всички сме в една сграда.

- Значи, излиза, че в крайна сметка няма да идваме тук на училище? - попита едно от момчетата.

- Мисля, че е по-разумно всички гимназисти да посещават гимназията - обясни жената. - Разбира се, ще си поделяме сградата с другите ученици, но ще разполагаме и със свое пространство. Идеята е да се обучават две групи от девети клас, а десетокласниците, единайсетокласниците и дванайсетокласниците да са в друга група. Ще се ориентираме по-добре, след като мине известно време.