Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Ръждивото и вече износено желязо на релсите остро и напрегнато скърцаше под колелата на сибирския експрес…

— Не е ли време да се приготвим? Скоро ще пристигнем.

На спирка „Кипарисова“ нямаше нищо за разглеждане освен грамадите нацепени дърва, приготвени за зимуването на жителите от близкия град. След гара Седанка с уютно разположените вили, след спирка „Първа рекичка“, където обитава вечно гладна рота сапьори и трупат пари бивши сахалински каторжници, след цялото това блаженство — съвсем не райско — пътническият влак се устремяваше по брега на Амурския залив по-нататък, към призрачния град. Владивосток се е издигнал на ширината на Флоренция и Ница, но през зимата заливът Златният Рог стягаше в ледени клещи руските крайцери, които икономично подгряваха ненаситните си стомаси-котли със скъпи английски кардифски въглища…

Шафнерите вече обикаляха вагоните, събирайки бакшишите:

— Дами и господа, няма защо да се бърза, понеже Русия свършва тук — нататък няма накъде да се пътува. За новопристигналите препоръчваме — хотелите „Тихият океан“, в който има ресторант с женски хор и тропическа градина, не е лош и „Европейски“ с циганските песни, а в стаите на Гамартели румънци цяла нощ свирят на цигулка…

Е, изглежда, пристигнахме където трябва. Страшно е даже да слизаш от вагона, като си помислиш, че тук е краят и началото на великата Русия, а по-нататък се издигат сребристите вълни на океана. Да постоим за малко на перона и да послушаме разговорите на прадядовците и прабабите си, като ги извиним предварително за тяхната наивност:

„О, колко мило, че ни посрещате!“ „Чакахме, чакахме… Какво ново има в Русия?“ „Ами нищо. Наташа все пак се развежда с Володя.“ „Ужас! Такава любов беше, и изведнъж… кой би повярвал?“

„Сега, мадам, при Елисеев продават котлети-консерви. Отваряш кутията и всичко е готово. Човек може да полудее, като си помисли какво ще започнем да лапаме след сто години.“

„Петряев нищо повече ли не пише?“ „Къде ти ще пише! Вече го затвориха.“ „Такъв мил човек… За какво?“ „За политика. Че за какво друго затварят хората?“ „Кажете, сега Рахманинов изнася ли концерти?“ „Не зная, душичке. Но ми показаха жена му. Плоска като дъска. Не, не такава жена му трябва на великия Рахманинов.“

„А как са столичните вестници? Оживиха ли се?“ „Да. Цензурата зачерква навсякъде думата «ананас».“

„Че заради какво пък такива репресии срещу ананасите?“

„Нима не сте чули? Горкият ни Коля в едно тронно слово казал: «А на нас господ е поставил…» Та това е нецензурно!“

Отминаваше лятото на 1903 година. Наскоро американците пречукаха третия си президент, а сърбите изхвърлиха през прозореца на белградския дворец-конак крал Обренович с неговата дама на сърцето Драга Машина. След хагските конференции за всеобщо разоръжаване всички страни спешно започнаха да се въоръжават. Русия и Япония учтиво си разменяха поклони на тържествените дипломатически приеми, давани по случай поредната размяна на мнения по корейския въпрос. В същото време американците екстрено прокарваха водопровод и канализация в Сеул, искайки да съблазнят бедните корейци с удобствата на своите разкошни тоалетни чинии. Новият президент на САЩ Теодор Рузвелт се изказа, че в спора на Токио с Петербург американската страна ще поддържа японците. Английските войници се готвеха да щурмуват стръмнините на Тибет, техните канонерки пазеха устието на Яндзъ, британският флот следеше от пристанищата на Уейхайуей руската ескадра в Порт Артур…

Край гората пътниците наемаха файтони:

— Не е за вярване, че съм накрай света. Значи това е улица „Светланска“? Сиреч, вашият Невски проспект… А сега накъде завиваме? Към „Алеутска“… божичко, колко е романтично всичко!

Владивосток се губеше в отвратителните покрайнини на Гнилия кът, пак там течеше и Реката на признанията, където се усамотяваха влюбените, за да могат, пазейки се от стършелите, да се обясняват в безумна любов. Яркосините води на Златния Рог и на Босфора люлееха задрямалите крайцери, под дъната им танцуваха ята скариди, сочни и вкусни, в дълбокото пропълзяваха тлъсти лениви писии, а заситени раци мърдаха огромните си щипки…

Владивосток е краят на света. Нататък няма нищр.