Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Той настоява да оставя моето виолончело на брега. Но преценете сам — къде да го оставя? Да не би в гардероба на гарата? Той не може да разбере това. А между другото инструментът е много ценен. Повярвайте ми, така е… Когато посещавах занятия в консерваторията, професор Вержбилович откри, че моето виолончело е изработка на Джузепе Гуарнери. Потвърди го и Брандуков…

Клепачът върху окото на Райценщайн леко трепна.

— Стеман е прав! На боен крайцер всякакви дървени материали са пожароопасни. И в края на краищата при вас на „Богатир“ е пълно с дървеници, които могат да си направят от вашето виолончело чудесно разбойническо свърталище… Откъде имате „Гуарнери“, мичман?

— Наследено е от семейството на адмирал Пешчуров.

— Дъщеря му случайно не е ли жена на адмирал Керн?

— Тъй вярно. София Алексеевна.

— Еее…

И тогава мичманът забеляза, че Райценщайн започна да „задрайва“ едното си око. Само че не лявото, а дясното (за което Житецки не беше го предупредил). Какво да прави в такъв случай? Панафидин реши, че сигналът за приближаващия щорм не се отнася за него.

— Защо не обичате командира си?

— Самият Александър Фьодорович не ме обича.

— А за какво му е да обича офицер с музикално образование? За него е важно как служиш. Ако всяко мичманче започне да си избира корабите по съображения, чужди на служебното старание, в какво ще се превърне тогава флотът на нашия господар император… А?

Всичко бе ясно. В канцеларията Житецки преписваше на белова с калиграфски почерк една служебна справка и само по вида на своя съученик се досети за печалната съдба на неговия рапорт.

— Е, и какво? — каза той на Панафидин. — Ако знаеш само колко съм тичал, докато заслужа правото да седя зад това бюро… Поне война да има по-скоро!

— Каква ти война? Чети вестниците. В Петербург всичките ни дипломати са се изпотрепали да се борят за мир с Япония.

— Че на дипломатите за тази борба им плащат повече, отколкото на Иван Поддубни. А ако ние, офицерите, се противопоставяме на войната, това е все едно да печем кокошката, която ни снася златни яйца…

Белите крайцери смътно се мержелееха в лилавия здрач. Корабите подобно на върли клюкари разговаряха помежду си с къси и дълги проблясъци на сигналните прожектори. Стерилно-празничната окраска на крайцерите накара Панафидин да си спомни визитата на англичаните — техните крайцери бяха мръсносиви, даже занемарени, но затова пък на далечно разстояние се сливаха с морския хоризонт. Говореше се, че адмирал Хейхатиро Того вече е започнал да пребоядисва японските кораби в същия цвят… Като потрепера зиморничаво, мичман Панафидин бутна вратата на ресторанта, който привечер се изпълваше с гуляйджийски шум. Една доста едра певица с напудрена синина под окото вече репетираше част от нощния си репертоар:

Панафидин махна с ръка на китаеца Ван Сю:

— Чашка шартрьоз. Пълна. И по-бързо!

Като изпи ликьора, отиде до телефона в портиерната:

— Госпожице, ако обичате, номер триста двадесет и осем, дома на доктор Парчевски… статски съветник.

— Свързвам — отговори телефонистката от пощенската станция.

Примижал от удоволствие, мичманът ясно си представяше как в този миг в просторната квартира се отварят една след Друга белите врати на стаите и преминавайки през анфиладата им, към телефона бърза… ТЯ! Хищните черни дракони върху полите на жълтия японски халат се движат заедно с нея, оживели, страшни, почти отвратителни, и от този очарователен ужас ТЯ е още по-сладка, още по-недостъпна, още по-желана.

— На телефона е Вия — прозвуча в телефонната слушалка.

Само няколко думи, но и от тях човек може да полудее! Дълбоко развълнуван, мичманът мълчеше и тогава Виечка започна да кокетничи:

— Кой е… Жорж? Е, но престанете най-сетне. Познах ви — лейтенант Пел, вие ли сте? Стига сте си правили шеги с мене. Досетих се: мичман Игор Житецки… това сте вие?

Панафидин окачи слушалката върху вилката. Сред многото имена на свои поклонници божествената Виечка не изрече само неговото име… Е, добре. В събота ще я види пак.

Той ще я покори с чудесното си пицикато!

Колкото и да е чудно, на корабите почти не възникваха лични или политически караници между офицерите. Каюткомпанията с нейния формиран върху вековни традиции бит от само себе си нивелираше разногласията и навиците на хора, различни по възгледи, чин и възраст. По-висшестоящите офицери биваха подлагани на всеобщ бойкот, ако се осмеляха да предявят претенции за превъзходство над младшите.