Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Хайде, боцмане! Ей на оня рижавия… дай му една праскова.

Следваше замахване с юмрук, после тракване на зъби — и прасковата е изядена. Доста отдавна не бе имало праскови по магазините, затова пък на крайцерите просто „преяждаха“ с тях. Райценщайн казваше:

— Че как иначе да я караме? Та нали ако не се пълни главата на тази паплач, тя съвсем ще побеснее…

Военният министър Куропаткин наскоро се върна от Япония. В своите бодри отчети той увери правителството, че Япония не е готова за война, а руският Далечен изток е превърнат в непобедим Картаген. Тогава художникът Верешчагин бе във Владивосток, готвейки се да посети Япония. Той не даде на никого никакви отчети, но на любимата си жена съобщи по частен път: „Според всички отзиви и флотът, и сухопътната войска на Япония са много добри, тъй че без съмнение тя ще ни причини доста злини… при тях всичко е готово за война, докато ние нямаме нищо подготвено и всичко трябва да се докарва от Петербург.“

От Петербург докарваха! И то с такъв ум и разум, че ешелонът с боеприпаси, предназначен за Владивосток, пристигна в Порт Артур и снарядите от друг калибър не влизаха в оръдията, а ешелонът за Порт Артур пристигна във Владивосток и когато един бронебоен снаряд се закучи в оръдието, едва го избиха обратно.

— Ама че проклетия! — беснееха матросите. — Че къде са им били очите на ония лалугери от Питер?

Ескадрата на адмирал Старк, завърнала се в лоното на Порт Артур, премина в „горещо“ състояние, приравнено към бойна кампания. При това положение портартурци получаваха двойна заплата и отлично продоволствие. А бригадата крайцери във Владивосток остана в „замразено“ положение, от което екипажите недоволствуваха.

— С какво сме по-лоши? — роптаеха на крайцерите.

Беше ден като ден. С приближаването на есента малко позахладня.

Сергей Николаевич Панафидин се отби в „Шато дьо Фльор“, където всяка вечер се развихряше кабарето с шансонетките, а сутрин кафе-шантанът се превръщаше в омърлушена кръчма с китайска прислуга в белоснежни фракове. Салонът беше още празен.

— Ей, хора от различни народи! — щракна с пръсти мичманът.

Моментално изникна фигурата на келнера Ван Сю. Върху копчетата на фрака му беше издълбано на френски „Бонжур“.

— Какво капитаната искала? Капитаната казва.

— Решавай сам… за рубла и нещо. Без вино!

Ван Сю се запъти за сьомга с майонеза. Докато чакаше за скромното блюдо, мичманът с въздишка, почти мъченически разгърна циклостилните лекции по граматика на японския език. С голямо усилие повтори заветната фраза, с чието произношение се намъчи още вчера:

— Ватасива камено арикао тадзунегаони вадзавад-зе тансуно хое итта митари… Боже, колко е лесно на руски: „Аз се преструвам, че търся мястото, където се е скрила костенурката.“

Долови зад гърба си шум на дамски дрехи и като внимателен кавалер, без да се е обърнал, предварително се понадигна от стола. Пред него стоеше местната звезда Мария Мариусовна Нинина-Петипа, която беше съдържателка на частен театър във Владивосток. Успяла да свикне с този край, горда със знатната си фамилия, тя обожаваше офицерите от крайцерите.

— Серьожа, чухте ли какво е станало в Чикаго?

— О, не, мадам. И какво?

— Пожар! Страшен пожар… Толкова жертви!

Петипа добави, че от Петербург е пристигнало заплашително предупреждение към антрепреньорите спешно да проверят противопожарните средства, да бъдат бдителни с огъня.

— Сега съм притеснена. Знаете как става в Русия — започнеш ли да се пазиш от пожар, пожарът веднага лумва. Тя се наведе към масата, разглеждайки размитите редове на лекциите. — Слушайте, мили Серьожа, що за врели-некипели четете?

— Винителен падеж при съществителните имена в японския език — призна си мичманът, като се изчерви така, сякаш е изтърсил някаква глупост. — Моля ви, не ме презирайте…

Петипа величествено се отдалечи, а мичманът раздели вниманието си между сьомгата и онази японска костенурка, която трябваше да се търси под скрина. След това се отправи към улица „Пушкинска“, където гордо се извисяваше зданието на Източния институт. Досещаше се какво го очаква — професор Недоши-вин отдавна е разтревожен от неговото изоставане в учението. В съблекалнята мичманът срещна един съкурсник — младия йеромонах от крайцера „Рюрик“ Алексей Конечников, якут по произход, облечен в монашеско расо.

— Здрасти! — каза той приятелски. — Сергей Николаевич, чувах, че имате някакви търкания с командира на „Богатир“?