Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— И няма и да има — твърдяха жителите кореняци.

Никой още не мислеше за война и в шестте магазина за ноти във Владивосток имаха богат избор за любителите на музиката. Младичкият мичман Серьожа Па-нафидин купи за виолончелото си „Страница от албума“ на Брандуков. В магазина на братя Сенкевич на „Алеутска“ му предложиха „Souvenir de Spa“ от прочутия Франсоа Серве (също за виолончело).

— Няма да съжалявате — казаха братята, — та това е лайпцигско издание на старата фирма „Брейт-копф“… Впрочем, господин мичман, вие нали бяхте от крайцера „Богатир“?

— Да, младши щурман съм. Почти цяло полугодие пътувахме от Шчечин около света, докато хвърлим котва на рейда в Златния Рог… Намираме се точно срещу Гнилия кът.

— Нима в плаването бяхте с виолончелото си?

— Наложи се да го държа в гардероба. Много се страхувах ще го опазя ли от влагата, особено в Индийския океан.

— Вие би трябвало да посещавате дома на доктор Парчевски.

— Извинете, не го познавам. Кой е той?

— Как така? Известен доктор. Много богат човек. Приема клиентки, табелката му е на „Алеутска“. Самият Франц Осипович не свири, но всяка събота у тях се събира квинтет или квартет… Кой ходи ли? Пощенският чиновник Гусев е първа цигулка. Полковник Сергеев от интендантското управление, той е главно на виолата. Ходят и млади хора.

— Благодаря, това е интересно — отговори Панафидин.

— Отбивайте се при нас. Ще ви бъдем много задължени… Отдавна чакаме нови пратки от московската фирма „Юргенс“!

Не, още никой не мислеше за война.

В бригадата крайцери флотските офицери лекомислено си правеха шеги, сякаш пощурели от виното и свободата, от скуката и лудите пари. Една нощ те изпораз-местиха табелите на най-важните учреждения в града. В резултат на това две родилки от парахода, които крещяха с всичка сила, сутринта бяха докарани в дома на коменданта на Владивосток, а ординаторите в женската клиника изучаваха със смях заповедите по гарнизона за задължително козируване…

Николай Карлович Райценщайн, командир на бригадата крайцери, приключи със закуската.

— Мичман Житецки — обърна се той към адютанта, — не се ли сещате случайно кой е направил всичко това?

Благообразният Игор Житецки направи умна физиономия:

— Никога не съм бил доносник. Но онази нощ са видели в един файтон мичман Плазовски от „Рюрик“ и мичман Панафидин от „Богатир“… С тях била и госпожа Нинина-Петипа, за която казват, че е обладана от зли духове.

— Ее — отговори началникът. — Плазовски е с юридическо образование и би трябвало да знае на какво мирише тази история. А госпожа Нинина-Петипа… нима в нея са се вселили духове?

В щабната канцелария на бригадата крайцери иззвъня телефонът.

— Николай Карлович, открихте ли виновниците от своята разюздана бригада? — запита комендантът.

— Разбира се! Но никога не съм бил доносник. Ако чак толкова ви се е приискало да намерите виновните, смятайте, че лично аз съм пребазирал табелите… Можете да ме изпратите в ареста. Какво? Защо е направено? Просто си спомних лудешките мичмански младини… с духовете! Всичко хубаво. Имам чест!

През лятото на 1903 година жителите на Владивосток за последен път видяха от прозорците си цялата страшна бронирана мощ на портартурската ескадра под флага на вицеадмирал Старк. Ние, русите, видяхме ескадрата, но японците, живеещи във Владивосток, най-внимателно я следяха. Подложиха я на изследване през оптическите призми на далекогледите си офицерите от британските крайцери, забързали към Златния Рог с „визити на вежливост“. Най-сетне адмирал Старк издаде заповед „На поход!“ и помръдвайки лениво витлата, както тлъсти моржове вдървените си перки, тежките грамади на руските броненосци заминаха да зимуват в Порт Артур, а на внезапно опустелия рейд във Владивосток останаха осиротелите крайцери „Русия“ и „Гръмобой“, „Богатир“ и „Рюрик“. На известно разстояние от нос Егерхолм леко димеше едно голямо транспортно „корито“ — „Лена“. Акваторията на пристанището се оживяваше от обичайната шетня на безименните миноносци, които изпълняваха всякаква работа, заради което ги наричаха недотам учтиво „кученцата“.

Ако някой матрос от крайцерите се провинеше, го заплашваха:

— Ти какво, да не ти се е приискало да отидеш на кученце? Умната, че там така ще се нагълташ със солена вода, че никаква медицина няма да я изпомпа…

Но на крайцерите обикновено се оправяха по свой начин, прилагайки кратка и общодостъпна процедура. Командирът ревеше от мостика: