Валентин Пикул: Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— От кого чухте, отец Алексей?

— От мичман Плазовски… той братовчед ли ви е?

— Да, братовчед. А капитан първи ранг Стеман ме намрази още по времето, когато „Богатир“ киснеше в Свинемюнде. Предния ден наредил да се хвърлят зад борда всички хармоники и балалайки на матросите, а точно тогава в обсега на неговия прицел се появявам аз с огромния калъф на виолончелото…

Върху кръглото и плоско лице на якута светеха монголоидните очи с ироничната усмивка на човек, който си знае цената. Той беше умен.

— Признайте си, свирили ли сте вече у Парчевски?

— Свирил съм. Благопристойно семейство. Хубав дом. Идущата събота с Бокерини трябва да блесне моето пицикато.

— Бъдете внимателен с този квартет…

— Че защо?

— Из града се носят слухове, че тези музикални вечери са само удобна примамка за доктор Парчевски да хване изгоден жених на своята разглезена дъщеря.

— Страхувам се, че това е клюка. Вия Францевна е чисто, ефирно създание и цялата грее като вълшебен фенер.

— Усещам, че вече сте лапнали… Красива ли е?

— Какво да ви кажа. Вероятно. Щом едно момиче си слага шапката, без да се гледа в огледалото, значи е сигурно в красотата си. И какво съм аз за нея? Всичко на всичко един мичман. Ами че тук, във Владивосток, мичманите с лопата да ги ринеш… Е, аз тръгвам — разбърза се Панафидин, — професор Недошивин поръча да не закъснявам.

— Бог да те пази — благослови го крайцерският поп…

… Необикновена бе съдбата на този якут. Роден в беден улус, където щипка тютюн за дъвчене и топлината от задименото огнище са най-големите удоволствия в живота, той става послушник в Спаско-якутската обител. Юношата е жаден за знания, а манастирът предоставя сигурно спокойствие, обилна храна и достъп до книги. Овладява английски език като самоук, което тогава изглежда невероятен подвиг. Славата на природния талант от тайгата стига до духовните власти. Извикват Конечников в консисторията: „От флота дойде заявка — на корабите им трябват образовани свещеници, владеещи английски език. Ще отидеш ли?“ Така йеромонахът става свещеник на крайцера „Рюрик“, а сега в института поглъщаше граматиката и фонетиката на японския език. В лицето на якута имаше нещо неуловимо за европейците и разбираемо само за азиатците. Японският консул Каваками веднъж здравата се обърка, вземайки го за японец от остров Хокайдо. Зачислен в бойния състав, отец Алексей (тогава беше на 33 години) беше задължен да помага на лекарите при операции, да изпраща на оня свят умрелите и загиналите. Много-много не се церемонеше със своето паство:

— Поне да бяхте прекръстили челата си! От сутринта само псувни чувам.

През март 1903 година маркиз Ито, министър на външните работи на Япония, държа реч пред събранието на страшната партия „Сейюкай“.

— Великата сибирска железопътна линия, съединяваща Крайния изток с Крайния запад, е вече почти завършена от русите и сега разстоянието, което ги дели, може да бъде преодоляно за някакви две седмици. Подобно скъсяване на разстоянието изисква най-сериозно внимание от страна на японците. Като подобрява транспортните пътища, Русия извършва пълна революция в положението на народите (разбирай на руския и японския). Ще приведа един пример: преди десет години нито една западна държава не можеше и да помисли за изпращане на стохилядна армия в Далечния изток… Сега това стана възможно! Бурята — завърши маркиз Ито — може да се разрази всяка минута. Ето кое ми отнема спокойствието…

Китайско-далекоизточната железопътна линия (КВЖД) бе построена по стратегически съображения. КВЖД представляваше логичен завършек на Великия сибирски път. Това бяха не просто релси, изтеглени към Порт Артур и Далечния изток. Това по-скоро бе централната платформа на руско-китайския съюз, обогатена от два важни фактора. Фактор първи — там, където преди отровно се люшкаха опиумно-макови плантации, бързо израсна търговският град Харбин. Фактор втори — Владивосток се сдоби с Източния институт, който стана научен придатък към КВЖД и към онази объркана политика, възникнала по отдалечените граници на нашата държава.

Източният институт подготвяше не само преводачи. От него излизаха кадърни администратори, търговци, стоковеди и даже счетоводители, способни да работят в азиатски условия. Имаше богат избор на езици: китайски, японски, корейски, монголски, манджурските наречия и задължително английски. Обучаваха солидно — освен езици, учеше се политикономия, история на азиатските религии, етнография, най-нова история на страните от Далечния изток. Ясно бе защо аудиториите на института са запълнени от офицери — армейски и флотски. Докато брадатите щабскапитани, вече обременени със семейства и с житейските несгоди на разни затънтени гарнизони, мечтаеха за привилегиите на студенти и се топлеха с надеждата за добавка към оскъдната заплата, младежта я влечеше към института по съвсем други причини. Подпоручиците и мичманите имаха потребност да запълнят опасния вакуум, който неволно възникваше в свободното от службата време… Те мислеха приблизително така: Че защо да си пропиляваме младостта из шантаните?! А така годините неусетно се изнизват, научаваш език, дипломата ти е в джоба. Както казва народът, науката няма да ти натежи. В живота всичко може да потрябва…