Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Към подобни здравомислещи младоци принадлежеше и мичман Панафидин. Днес той очакваше да получи в кабинета на директора здраво хокане и наисти-на професор Недошивин не му прости. За жалост, както стана ясно от неприятния разговор, той излезе стар партньор на капитан първи ранг Стеман в бриджа и затова добре се ориентираше в обстановката на крайцерите.

— Не ви съветвам, господин мичман, да се оправдавате със служебна заетост. Нали още не сте станали вахтен началник на „Богатир“? Поради младите си години засега сте едва вахтен офицер. И ми е известно къде ходите всяка събота…

(„Къде ходя всяка събота… Нима знае?“)

— Да — продължи Недошивин, — зная за вашата история с виолончелото… от Александър Фьодорович Стеман. Ако бяхте скрибуцали по-малко в дома на Парчевски, щяхте да имате повече време за сериозни занимания в института.

(„Боже, и за Парчевски… всички знаят“ — мислеше си мичманът.)

Недошивин се надигна от стола, като педантично премести фигурката на китайския бог на здравето и житейското благополучие.

— До февруарската репетиция трябва да вземете всички изпити, за да не се налага занапред да ви поставям в неудобно положение. Офицер сте…

„Репетиции“ се наричаха годишните изпитни сесии, които бяха три: есенна, февруарска и мартенска. Долу пред института рюриковският свещеник якутът Алексей изчакваше мичмана:

— Е, как е? Огън и жупел? Или се размина?

— Уговорихме се за февруари. Ще се оправя някак.

Конечников предложи да вземат файтон до пристанището, за да стигнат към четири часа за катера от крайцерите. Но Панафидин каза, че ще се прибере на „Богатир“ с вечерния катер:

— Имам още една работа, отец Алексей, в щаба на бригадата. На Даниил Плазовски, само на него можете да кажете под секрет, че вече съм подал рапорт за напускане на „Богатир“.

— За напускане… и накъде, мичмане?

— На вашия „Рюрик“…

Най-напред Панафидин навести в канцеларията на щаба своя съученик, също мичман, Игор Житецки, зает с усилено прошнуроване на входящи—изходящи. Всеки човек в Русия е ковач на своето щастие и всеки изковава щастието си както може. Още като гардемарин 1 1 Гардемарин (остар.) — морски юнкер, старши възпитаник на морско училище. — Бел. прев. в Морското училище, в розовите си сънища Житецки бе избрал кариерата си — служба на брега, по-далеч от корабите и по-близо до началството, без люлеене и повръщане по кьошетата, без кошмарни аварии и нощни премеждия на мостика.

— Какво има? — попита той Панафидин, като удари с точен жест синия щемпел „Секретно“ върху един канцеларски документ.

Мичманът отвори дума за своя рапорт.

— Зная — прекъсна го Житецки. — Твоят рапорт е при Райценщайн… Значи реши да вървиш на таран?

— Нямам изход, Стеман ще ме изяде жив. Откъм рейда удариха четири пъти склянка: смяна на вахтата.

— Серьожа, не си мисли, че на „Рюрик“ ще ти бъде по-леко…

Но солидарността от времето на учението още оставаше в сила между бившите гардемарини и затова Житецки преподаде на Панафидин кратък урок как по-правилно да се държи с Райценщайн:

— По-малко лирика. При разговора гледай лявото му око. Щом адмиралът почне да го задрайва като илюминатор пред буря, веднага вдигай котва… Пълен ход!

Райценщайн седеше зад бюрото — плешив, а огромната му брада сякаш бе лопата, като на Кузма Минин. Ресните на еполетите му, потъмнели от морската влага, висяха на хилавите му рамене като разтопени висулки от напечен под слънцето покрив. Всичко бе останало в миналото, но 6140 рубли заплата здраво бяха приковали Николай Карлович към тези проклети крайцери и ако не бяха пустите му пари, отдавна щеше да плюе върху цялата мръсна екзотика на далекоизточните покрайнини…

Започна разговора с въпрос:

— И къде да ви пратя… на кученце ли? Тъкмо вчера лекарите изписаха на мичман Глазенап от миноносец № 207 очила с такъв диоптър, че той… еее, бъкел не вижда.

Панафидин обясни причината за молбата си:

— Дядо ми е плавал още под платната на клипера „Рюрик“, моят баща е служил на парната фрегата „Рюрик“. Семейната традиция ме задължава да служа под такъв корабен флаг, който се е развявал и над главите на моите предци. Не е ли така?

Това бе „лириката“, от която го предпазваше Житецки. Но лявото око на адмирала беше широко ококорено, внушавайки доверие.

— Похвално, мичман… еее, даже много. Но аз — продължаваше той, като „екаше“ отново — мога да бъда благосклонен към вашите желания, само в случай че ми доложите честно за вашите несъгласия с Александър Фьодорович Стеман.