Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

- Заминавам с него - добави тя. - Той чул, че нещата на юг били по-добре. Много хора все това повтарят. Отиваме в Нашвил и ако там не ни потръгне, ще опитаме в Далас.

- Родителите ти знаят ли? - заинтересувах се.

Момичето кимна.

- Казаха, че е чудесно. Той ни дава храна, затова те го смятат за голяма работа. И наистина е. Той е на четирийсет и знае много за хората. Вече две седмици ни носи храна и дори бензин за колата на татко, както и много от бутилираната вода. На майка ми и баща ми ще им бъде приятно този мъж да остане с нас, но той е решил да замине на юг. Каза, че чакал, докато стана готова да замина с него.

- От колко време го познаваш? - попитах. - В училище въобще не си споменавала за него.

- Срещнах го преди четири седмици - сподели тя. -Любов от пръв поглед. Или поне за него е така, което е добър признак, защото може да има всяко момиче, което пожелае. Имам късмет, че пожела именно мен.

- Само че не ми звучиш чак толкова щастливо - отбелязах.

- Е, не съм кой знае колко щастлива - призна ми Сами. - Не се прави на идиотка, Миранда. Може да харесвам по-големите момчета, но не чак толкова по-старите от мен. Двайсет и една, двайсет и две, най-много двайсет и три години беше моята абсолютна граница. Случи се след тази история с луната и бях пияна. Но той даде на родителите ми кашони с консервирани храни и бензин, а мама заяви, че положението в Нашвил може да е по-добро, че може би имам шанс за по-приличен живот. Каза още, че най-доброто, което един родител може сега да направи за детето си, е да го изпрати някъде, където ще има повече шансове да оцелее. И добави, че ще ми e необходима закрила, каквато именно той може да да ми осигури.

- Този закрилник има ли си име?

-Джордж - измърмори Сами и двете се засмяхме. - Добре де, признавам, че никога не съм очаквала да свърша с някакъв четирийсетгодишен Джордж - заключи тя. - И може би няма да си паснем. Може пък, докато сме в Нашвил, да си намеря някой готин двайсет и две годишен, който да е в състояние да ме издържа, и тогава ще изхвърля този тип от живота си. Или пък той ще изхвърли мен от своя. Както и да е, но момчетата не са се свършили. И в двата случая ще се махна от тук, а това е всичко, което желая.

- Идвах да те видя преди две седмици - казах й, -но у вас нямаше никой.

- Аз също си мислех да ти се обадя, но Джордж ми отнема цялото време - рече Сами. - По пътя насам се отбих при Меган. Изглежда ядосана, че още е жива.

- Надявам се някой ден да се върнеш - пожелах й. -И отново да се видим.

- Ти беше единственото хубаво нещо тук, след като Беки умря - призна ми Сами. - Нали знаеш, след смъртта й реших, че животът е прекалено кратък и трябва да се възползвам по най-добрия начин от времето, с което разполагам. Но не очаквах, разбира се, да се окаже чак толкова кратък. Както и не мислех, че най-доброто в живота ми ще се окаже някакъв четирийсетгодишен мъж, наречен Джордж. Но така става понякога. Както и да е, но ти наистина ще ми липсваш и исках да се сбогувам с теб.

Тя се надигна и ме прегърна. Нито веднъж не ме попита как се справям, как са мама, Мат и Джони. Просто дойде, съобщи ми новината и си тръгна.

Зная, че никога повече няма да я видя. Мразех я, задето заминава, и в същото време ми беше жал за нея, защото заминаваше по този начин. Този път спазмите 1в стомаха ми не бяха от глад. Или поне не само oт глад.

22 юли

Най-добрият ден от векове насам.

Започна с това, че намерих Хортън пред кухненската врата. Дращеше яростно по нея и мяучеше, и настояваше незабавно да бъде пуснат вътре.

Всички го чухме. Беше веднага след изгрев-сльнце или по време на това, което тези дни минаваше за зора. Скочихме от креватите си и се втурнахме надолу по стъпалата. Мат, като трениран бегач, се класира пръв, но аз бях веднага след него, а мама - на крачка зад нас.

Мат отвори вратата и котаракът се намъкна вътре, все едно че нищо особено не се бе случило през изминалата седмица. Потърка глава в глезените ни, преди да пристъпи към купата си с храна. За щастие, в нея още бяха останали малко от сухите гранули, които той погълна само на две хапки.

Майка ми му отвори кутия с консервирана котешка храна и му наля малко прясна вода. Всички го наблюдавахме, докато се хранеше. После, просто защото е котка, а те обичаха да влудяват хората, се изпишка в котешката тоалетна.

- Не можеше ли да го свърши навън? - попита мама, но се смееше, докато го изричаше.

Всички се засмяхме. Стори ми се, че дори и Хортън се посмя заедно с нас.

Той се сви на кълбо върху леглото на Джони и спа непробудно през следващите шест часа. И още спеше там, когато се прибрах от поредното ми скитане из гората за събиране на подпалки. Погалих го, почесах го зад ушите и му прошепнах колко много го обичам. Мисля, че се съгласи с мен, защото замърка, доволен от оказаното му внимание.