Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

- Слушай - отново заговори Мат, - ние сме пускали Хортън навън. Ако някой е искал да го улови поради някаква причина, е разполагал с много възможности. А ти само си го пуснала навън през нощта. Нямаш вина. Никой не е виновен.

Но аз бях виновна и той го знаеше, мама също, и Джони ще го узнае, но най-вече аз го знаех. Ако Хортън е мъртъв, ако е бил убит, аз съм отговорна за това.

Наистина не си заслужаваше да продължавам да живея. Не заради котарака, но дори и да ни оставаше толкова много храна, нищо не бях сторила, за да я заслужа. Какво правя аз? Събирам трески в гората? Каква помощ е това?

Мразя неделите. В неделните дни всичко е по-зле.

18 юли

Понеделник.

Целия ден прекарах навън, за да търся Хортън и в същото време да събирам подпалки за печката.

Следобед толкова се уморих, така ми се доспа, че заспах в гората. Комарите сигурно много са ме обикнали заради това. Събудих се със следи от половин дузина ухапвания, които ги нямаше сутринта.

Прибрах се към четири часа. Майка ми ме чакаше в кухнята.

- Днес хапна ли нещо? - попита ме тя. - Не те видях да се върнеш, за да ядеш.

- Пропуснах и закуската, и обяда - обясних й. -Просто забравих.

- Не бива да забравяш храненето - каза ми майка ми. - Вчера си постила. Днес трябва да ядеш. Такива са правилата.

- Сигурно ти харесва да измисляш правила - промърморих.

- Мислиш, че много ми допада ли? - извика мама. -Мислиш си, че ужасно ми харесва да гледам как децата ми гладуват? И всичко това според теб ми доставя удоволствие?

Разбира се, че не го мислех. Трябваше да и се извиня още там, да я прегърна, да й кажа колко много я обичам и колко е храбра, и как ми се иска да съм като нея.

Но вместо това се втурнах към стаята си и затръшнах вратата зад гърба си. Все едно че отново бях на дванайсет години. Скоро щеше да стане време за вечеря и знаех, че ако не изляза от спалнята си, Мат ще дойде да ме измъкне насила. Дори и да не приложи физическа сила, ще успее да ме изкара заради вината.

Най-забавното е, че наистина не се чувствах гладна. Оказа се, че ако не ядеш достатъчно дълго време, самата идея за храненето започва да ти опротивява. Вероятно така се чувства Меган. Само че тя си мисли, че да гладуваш, е нещо добро, а аз зная, че е гадно.

Очертава се забавна вечеря.

19 юли

Нито следа от Хортън.

Нито дума от Джони.

С мама не си говорим.

Мат също не е много разговорлив.

20 юли

Днес е годишнината от деня, в който за пръв път човешки крак е стъпил на Луната. Научих го, докато пишех всички онези реферати за Луната.

Мразя луната. Мразя и приливите, земетресенията, вулканите. Мразя този свят, в който неща, нямащи абсолютно нищо общо с мен, съсипват моя живот и този на любимите ми хора.

Иска ми се астронавтите да бяха гръмнали проклетата луна, когато са имали този шанс.

21 юли

Вече съм насъбрала достатъчно подпалки да се построи цяла къща само от тях, но Мат не спира да ми повтаря, че нищо не е достатъчно и трябва да нося още. И бездруго няма какво да правя, така че продължих да събирам подпалки.

След една седмица ще замина за Спрингфийлд. Зная, шесто чувство имам, че всичко там ще е по-добре и че като се завърна у дома, целият този кошмар ще е свършил.

Бях навън, заета със събирането на съчки и клони, когато мама ме намери.

- Сами е тук - рече ми тя. - Върви да я видиш.

Това бе най-дългото изречение, което ми беше казвала от няколко дни. Предполагам, че посещението на приятелката ми я е зарадвало. Кой знае, може Сами да ни е донесла консерва със спанак.

Момичето наистина изглеждаше много добре. Винаги е била маниачка на тема тегло, но не личеше да е отслабнала много от последната ни среща през юни.

Излязохме на предната веранда и зареяхме погледи в пространството.

- Дойдох, за да се сбогувам с теб - съобщи ми тя. -Заминавам си утре сутринта.

- Къде отивате? - попитах я и кой знае защо, се разтревожих за прането им, окачено на въжето.

Сами имаше по-малко братче, всъщност само е година по-малко от нашия Джони. Тя искрено го ненавиждаше. Освен това постоянно се караше с родителите си. Радвах се, че не аз щях да пътувам със семейството й в една кола.

- Срещнах един тип - сподели с мен приятелката ми, а аз прихнах от смях за пръв път от цяла седмица.

Не зная защо ми се стори толкова забавно, освен че беше нещо съвсем очевидно, а на мен изобщо не ми бе хрумнало.

- Миранда... - смъмри ме Сами.

- Извинявай - забързано заговорих, опитвайки да сподавя още няколко кискания. - Значи, си срещнала един тип...