Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Знаех, че беше налудничаво да си мисля, че в Спрингфийлд ще е нещо като райска градина, отпреди катастрофата с Луната. Сигурно условията там ще са същите като при нас. Вероятно татко се е досетил какво е положението тук и ако в Спрингфийлд всичко беше наред, щеше да предложи тримата да отидем да живеем с него. Можеше да покани и мама, въпреки че това сигурно нямаше да се хареса на Лиза.

Разбирах колко е изплашена Лиза сега, когато чака бебе в един толкова объркан свят. Иска ми се, когато аз съм бременна, мама да е край мен.

Разбира се, ако сега съм, мама ще ме убие.

Като заговорих за това, че не съм бременна, си спомних, че от седмици не бях виждала Дан, по-точно - откакто престанах да ходя до езерото. Знаех, че е невъзможно да му позвъня, защото телефоните не работеха, пък беше неудобно да го потърся у тях. Но нали той знаеше къде живея, така че можеше да дойде у нас. Не можех да си обясня защо ме пренебрегваше. Дори и Питър се отбиваше понякога, макар и само за да ни разкаже за още десетки нови начини за измиране на хората.

Чудех се докъде е стигнала Сами и как татко и Лиза ще се снабдят с бензин за пътуването. Кой знае, може пък условията на юг или на запад да са по-добри. Може би и ние трябва да заминем. Не виждах какво му беше хубавото на това, да оставаме тук.

Вечерта Мат се прибра от поредния си трудов ден, посветен на сеченето на дърва за огрев. Показа ми бицепсите си. Гледката, честно казано, беше тъжна. Мускулите му още си оставаха внушителни, но толкова беше отслабнал. Сякаш цялата му сила се беше концентрирала само в ръцете му, от лактите до раменете. Той ми каза, че при сеченето на дървета много използвал и краката си и че като се изключи гладът, никога в живота си не се е чувствал толкова силен.

Радвам се, че поне един от нас се чувства силен, защото това със сигурност не съм аз.

Може би татко ще ни донесе храна от Спрингфийлд.

Може би наистина Дядо Коледа съществува.

29 юли

Джони, татко и Лиза ще пристигнат утре. Майка ми каза, че е писала до лагера на брат ми, за да знаят, че баща му ще го вземе. Оставаше й само да се надява, че ще получат писмото й.

Животът е по-лесен, когато можеш да разчиташ, че телефоните работят.

Днес, на вечерята, мама ми призна, че не знае колко дълго татко и Лиза ще останат при нас, но очаквала да е една седмица, а може би и по-малко.

- Не искам той да се тревожи за нас през цялото време, докато пътува до Лас Вегас - обяви тя. - Затова, докато двамата с Лиза са тук, ще се храним три пъти дневно.

- Мамо, това реално ли е? - попита Мат.

- Ще се справим - увери го тя. - Досега успявахме.

Половината от мен или, да кажем, три четвърти одобряваше горещо идеята за трите хранения дневно. Дори и с това, което тук минаваше за ядене, щеше да бъде донякъде ободряващо. Вече бях свикнала да гладувам, така че реалността не ми изглеждаше чак толкова страшна, но все пак се измъчвах. Да не си гладен, звучеше направо приказно.

Но все пак някаква малка част от мен си задава въпроса дали мама не променяше правилата заради Джони. Нали преди той да отиде в лагера, всички (с изключение на мама) се хранехме по три пъти на ден.

Понякога нощем, когато не мога да заспя, си мисля за бъдещето (от което само ми става още по-трудно да заспя, но въпреки това го правя, както не можеш да се сдържиш да не провериш с езика си, ако имаш дупка в някой зъб). Но не за непосредственото бъдеще, а за бъдещето след шест месеца или след година, ако още сме живи дотогава.

Мама сигурно също се опитва да си го представи. Може би си мисли, че ще бъдем по-добре, ако Мат се премести някъде, както много хора напоследък, или ако аз намеря някой мъж да се грижи за мен, както направи Сами. Тогава цялата храна щеше да остане за Джони, докато той порасне достатъчно, за да започне сам да се грижи за себе си. Но зная също, че тя обича двама ни с Мат твърде много, за да ни пожертва. А Джони се нуждае от повече храна, за да укрепне и възмъжее.

Което е реален проблем за майка ми. Нещо, с което според мен тя е решила да не се занимава, докато татко и Лиза не си заминат.

30 юли

Джони, татко и Лиза са тук.

Пристигнаха тази вечер и беше чудесно.

Джони изглежда здрав. Каза, че ги хранели добре, макар че трябвало много да работят във фермата и за бейзбола им оставало по-малко време.

Татко е загубил няколко килограма, но той винаги си е бил слаб и не изглежда мършав. Обаче определено е поостарял след месец април, когато го видях за последен път. Косата му леко е посивяла, а лицето му е малко по-набръчкано.