Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Само че когато реших да вляза, забравих за Хортън. Денем котаракът си дремеше отвън, но след залез-слънце не го пускахме да излиза. Дори и да имахме ток, това правило се спазваше. През нощта домашният любимец трябваше да е вътре в къщата.

Предполагам, че и Хортън, като нас, се е объркал дали е ден, или нощ. Така че изскочи и хукна навън веднага щом отворих вратата.

Изтичах обратно и се провикнах след него, но той не ми обърна никакво внимание. Цял час останах на верандата, виках го, надявах се сам да се прибере, но никаква следа от него.

По-добре да не хабя батерията на фенерчето си. Само се надявам, че като се събудя утре, ще го открия на стъпалата пред входната врата да се оплаква, че е бил принуден да нощува навън.

15 юли

Нито следа от Хортън.

Редувах събирането на подпалки с търсенето на котарака. Мама и Мат също го търсиха, но не го видяхме повече.

Майка ми каза, че не бива да се измъчвам, защото това можеше да се случи с всеки от нас, но аз си знаех, че вината е моя. Толкова съм небрежна. Неведнъж вече се бях забърквала в какви ли не каши, защото съм прекалено нехайна, но при повечето от тях най-силно наранената съм била самата аз.

Не зная какво ще направи Джони, като се прибере от лагера и не завари Хортън у дома.

16 юли

Нито следа от Хортън.

С мама здравата се спречкахме.

- Не сме чули нито дума от Джони вече две седмици! А ти мислиш само за тази проклета котка.

- Джони е добре! - извиках й. - Храни се по три пъти дневно. Ти изчака той да замине, преди да ни сложиш на тази зверска диета. Да не мислиш, че не съм го забелязала? Да не смяташ, че не зная кой според теб ще оживее?

Още не мога да повярвам, че го казах. Неведнъж ми бяха минавали подобни мисли, но дори не съм ги написала тук, толкова са ужасни. Ами ако мама наистина вярва, че само един от нас ще може да оцелее? Зная, че не би избрала себе си.

Но дали действително ще избере между Мат, Джони и мен? Нима ще се стигне до момента, в който ще помоли двама от нас да се откажат от храната заради третия?

Работата е там, че ако се стигне до това, Мат няма да приеме храната. И мама също би трябвало да е наясно. А когато се замисля за това, колкото и усилено да се опитвам да не го правя, предполагам, че тя смята, че аз няма да се справя сама. Никоя жена не би могла.

Следователно всичко оставаше за Джони.

Мразя да мисля така. Мразя се за това, че съм толкова разстроена за Хортън, че си го изкарвам на мама. Мразя да съм толкова себична, че дори не се трогвам, когато тя се безпокои, че няма никаква вест от Джони.

Престанах да се тревожа, че не съм се чувала с татко. Просто си представям един месец далеч от тук, далеч от мама. Един месец в Спрингфийлд, където по някаква вълшебна причина слънцето грее ярко, никога не спират тока и аз не съм вечно гладна.

17 юли

Изминаха три дни, без някой от нас да е видял Хортън.

Дори госпожа Несбит го търси, защото се беше случвало котаракът да стигне чак до нейната къща. Струваше й се, че го е мярнала вчера, но не беше сигурна, а и Мат каза, че не бива да се надяваме, че наистина е било така.

- На хората често се привижда онова, което много им се иска да видят - обобщи той.

С мама не си говорехме след ужасното ни скарване вчера, заради което положението стана още по-напрегнато. След вечерята пак излязох да търся Хортън, докато не се стъмни толкова, че вече нищо не се виждаше, да не говорим за нашия сив котарак. После приседнах на верандата, за да го чакам сам да се върне у дома.

Мат излезе при мен.

- Хортън може да се появи тази нощ - заговори ме той. - Но по-добре ще е да започнем да свикваме с мисълта, че има вероятност и да не се върне.

- Мисля, че ще си дойде - казах. - Може би просто е тръгнал да търси Джони. И като огладнее достатъчно, ще се прибере. Надали някой друг ще се трогне да го нахрани.

Дори в този мрак видях изражението му. Напоследък все по-често го виждах с тази физиономия, която би могла да се опише като „Какъв начин да измисля, за да ти го кажа“.

- Знаеш, че ние тук сме сравнително добре - поде по-големият ми брат. - В сравнение с много други хора, се справяме чудесно.

Такъв си беше той. Започваше отдалече, лека-по-лека, за да стигне до края постепенно, нежно дори. Изтъква колко страхотен е животът ни миг преди да забие ножа докрай.

- Просто го кажи - настоях.

- Възможно е Хортън да е бил убит - въздъхна Мат. - За храна.

Помислих си, че ще повърна. Не зная защо това не ми бе хрумвало. Може би защото само допреди два месеца живеех в свят, в който домашните любимци не служеха за храна.