Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

— Искаш ли да отидем на рокконцерт?

Изпитвам хилядолетен глад, от онези, които разяждат жлъчката и душата. Това е неизлечимо заболяване, което съм имала още преди да се родя, защото майка ми също е страдала от него. Не мога да си представя какъв би бил животът без това настървение да поглъщам, да си присвоявам всяко парченце от света и да го превръщам в част от мен. Така започва нашето битие: „В началото беше Гладът и Неговият дух се понесе над опустошените поля и беше година трийсет и пета от пришествието Му“. Аз — канибал на този остров, който се самоизяжда. Аз — поглъщаща всичко, което може да се погълне в сънищата. Аз — човекоядка, мечтаеща за сладостта на мамеята 8 8 Мамея — тропическо дърво, т.нар. американска кайсия. Има плод с червена месеста част и черни семки. — Б.пр. , която вече е растяла тук, когато Колумб е пристигнал. Аз — изпаднала в нирвана шаманка, която халюцинира, че потъва в меката сърцевина на ухаещия хляб, който е на изчезване… Злощастна преследвачка на митични храни, която за малко щеше да бъде изядена от собственото си дете, когато то риташе в утробата й. Злощастно дете, което също е наследило глада, завещан от майка му; същия глад, който тя от своя страна е получила от своята майка. Наследство, което се натрупва от поколение на поколение. Днес мога единствено да изживявам своя глад и глада на детето си и дори не мога да споделя тази нищета с човека, който ме научи да бъда по-малко бедна, защото никога повече не го видях. Не знам дали са го убили, или още е в затвора, или е заминал с някой сал, както много пъти ми каза, че ще направи. Може би накрая се е самоубил в някой тъмен ъгъл, далече от мен.

Не искам обаче да мисля за това, искам да мисля само за сина си. Би трябвало да постъпя като другите жени: да затворя очи и да излизам нощем, да се превърна в плячка и да бъда самата аз хищник… Сиси смята, че можем да бъдем идеален екип, най-търсените в целия град. Но аз не желая да се превърна в друга Сиси, която дори името си е била принудена да промени. Твърди, че това е защита, обикновена дегизировка сред другите от нейния занаят, маска — като онези, използвани от гейшите, мъдрите японски курви, които продават тялото си, след като се натъпчат с култура в продължение на години. Точно в това се бяхме превърнали кубинките — в гейшите на западното полукълбо. За какво ни послужиха трактатите за изкуство, обсъжданията на философските школи от епохата на Перикъл, книгите за хегелианските корени на марксизма, изследванията на неокласицизма, обиколките из Стара Хавана и изучаването на сградите, покрай които минаваме толкова пъти, без да осъзнаваме, че са най-красивите образци на карибския барок? За да завършим в леглото с някакъв тип в замяна на храна?

Приех да я придружа, за да видя отблизо какво представлява този живот, но не искам отново да опитвам. Не знам как може да спи с мъж, когото презира, защото точно това ми каза, когато чакахме на входа на кабарето. Презира всички, защото принудителната й мизерия, а не липсата на интелигентност я кара да се продава. Не приемам обаче обяснението й, че всъщност тя ги използва; използването е взаимно. Слава богу, че другият не се държа нахално. Не изглеждаше лош човек, но аз за всеки случай дори не се смях на вицовете му. Бог знае какво си е помислил, като ме е видял със Сиси. Сигурно е предположил, че съм като нея. Горката Сиси, с дипломата си на историк, пъхната в някое чекмедже… Макар че и този Хилберто е горе-долу в същото положение. Щом е бил преподавател по икономика, защо работи като месар? В действителност го съжалих, а това е лошо. Нямам доверие на себе си, когато един мъж ми вдъхва съжаление. Предпочитам да не изпитвам това чувство, защото зад него винаги се крие известна нежност; това не ми харесва, плаши ме. Позволявам си го единствено към сина ми, на когото дължа състрадание за това, че съм го довела на този свят и защото, като го погледна, отново виждам чертите на онзи, другия, към когото веднъж изпитах подобно чувство.

Небето се изливаше над Хавана. Дъждовните струи шибаха покривите на града, който се рушеше на парчета всеки път, когато валеше проливен дъжд. Единствено растенията, пуснали корени в пукнатините на стените и в счупените плочки на балконите, се облагодетелстваха от яростта на небето. Зеленината, която се разрастваше и избуяваше между вековните стени, подкопаваше целостта на старинните сгради. Уникалните образци на един град, обявен за културно наследство на човечеството, постепенно се разпадаха.