Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Съставяше своя нов филм на части. Този път обаче тя не беше главната актриса. Беше отстъпила великодушно главната си роля на самия сюжет. Пресъздаваше филма на Ано 10 10 „Войната за огъня“ (1981), реж. Жан-Жак Ано, по романа на Жозеф Рони. — Б.пр. — завоевателите на огъня… или по-скоро съставяше собствената си версия, за да я нагоди към обстоятелствата. Представяше си се как върви заедно с останалите из една равнина, където снегът блестеше по скалите — о, какво блаженство, студ — и тя се навеждаше, за да бере ягоди… Дали ягодите растат по места, където има сняг? За всеки случай намали броя на белите островчета в сцената. Сега имаше само няколко белезникави петна по близките планини, но беше все така студено, а факлата в ръката й пращеше, облъхвана от леден вятър. Въздухът беше кристалночист и миришеше на влажна гора, на трева и на древни плодове, подхранвани от самите изпарения на земята, която още не беше замърсена от зловонните химически торове. Нямаше миризма на нефт, носещ се по повърхността на залива, нито на изгнил боклук, защото от една седмица камионът за смет не е минавал, нито на гнезда на мишки, от които градът гъмжи, нито на изгорено масло от автомобили и автобуси, които оставят петна по улиците… Не, този друг мирис беше на чистотата, на живота в диво и първично състояние, прозрачен като водите на изворите, които бликаха за първи път на планетата, а ледената епоха оставаше назад и се приближаваше — о, нещастие — ерата на цивилизацията и прогреса.

Храната е честване на живота — празнуваме всяка годишнина с най-различни лакомства; придружаваме сватбите със символичния акт на разрязването на многоетажна торта, сякаш щастието зависи от количеството „сладост“, с което започваме нашия брак. Любовта обикновено започва с вечеря в някое специално място. Дали не е смътен спомен от едно минало, в което завоевателят е дарявал най-ценната си ловна плячка на този, когото е искал да покори? Истината е, че храната е един вид ключ към сърцето. Затова хлябът е синоним на общение с духовния свят.

Какво обаче се случва, когато изпитваш глад за всичко и във всеки момент? Какво става, ако този глад продължава поколения наред, които израстват, без да разберат какво значи да споделиш храната си с ближния, или пък го правят с тревогата, че ще изгубят и малкото, което имат? Резултатът е изчезването на връзката, която съществува между храната и обичта — явление, изплъзващо се като змия, която оставя следата си навсякъде.

Преживяла съм бедствието на трите вида глад — мъчително трио, което ни преследва от раждането. Адско трио, което ни отнема съня.

Най-осезаем е физическият глад; глад, от който страдат тези, които са израснали с вечен копнеж за храна; глад, който не ти позволява да отпразнуваш факта, че си жив, наслаждавайки се на вкуса на лангустата на брега на морето. Несъмнено този глад е най-обичайният, но не и най-болезненият.

По-мъчителен е духовният глад, особено когато човек започва да се пита как е възможно да сънуваш или да имаш паранормални преживявания, ако съществува само осезаемото, видимото, това, което може да се премери, да се фотографира. Така започна религиозният глад на моето поколение. Нуждаехме се от ориши 11 11 Божества в религията на народа йоруба. — Б.пр. и чудеса. А сега сме се превърнали във всеядни същества. Гълтаме жадно като анархисти. Копнеем да погълнем Бог. Това е резултатът от смесването на европейска и африканска кръв и от подлагането им на бавен атеизъм в продължение на четирийсет години — ние сме най-големите консуматори на божества в западното полукълбо. Блажени Маркс и компания, защото благодарение на тях наше ще бъде царството небесно… Може би там ще успеем да заситим най-силния глад, единствения, който се самоизяжда — глада за любов.

Този глад за обич е страст, инстинкт, плам на душата, където търсенето на една ласка се превръща в трескаво и безогледно дирене; където естеството на секса няма особено значение, защото копнежът за любов е толкова силен, че не е здравословно да подбираш. Взимаш това, което намериш… Всеки един е открил собствен начин да съхрани този оскъден и жизненоважен еликсир. Аз предпочетох да пиша — пиша за онова, което нямам, което съм мечтала да имам и това ме пречиства. Все едно че съм докоснала Граала. Дадох храна на фантазията си и с нея унищожих герои, разсъблякох богове, идеализирах влюбени… Изкъпах се в меда, дестилиран от въображението, и си създавах фантастични светове. Предреших се на вещица и на циганка, на парий и бунтарка. Отрекох пола си — това покорство, на което ме бяха научили, — за да го превърна по-късно в моя броня, в моя гордост, в съвършена маска. Намерих нови приятели. Научих много от тези различни, потискани хора; и разбрах, че аз също принадлежа към тази каста. Използвах въображението за духовни оргии и с тях най-после опознах себе си, защото човек може да съжителства с тялото си, но никога да не успее да разбере кои са неговите тайни и страхове, мании и пороци. Въображението е най-силният афродизиак. С него дори гладът се превръща в нескончаем оргазъм.