Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Миризмата на пържен чесън изпълни стаята. Оризът вече вреше във водата, без много сол, за да я пестят. Мавърката усети как устата й се пълни със слюнка от аромата на свинско, който вече се разнасяше из стаята. През последните седмици беше живяла само с ориз и хляб; няколко пъти успя да купи малко фасул. Когато Нубия научи, се развика, даде й пари и я изпрати на селския пазар.

— Така и не ми каза как завърши онова излизане.

— Кое?

— Вечерта, когато ме помоли да гледам Дависито, защото отиваше в „Тропикана“.

Мавърката си спомняше онази вечер, но не защото шоуто в кабарето беше нещо особено, нито защото отиването в „Тропикана“ се беше превърнало в истинско събитие за кубинците без долари като нея, а защото тогава за последен път яде месо.

— Пълен провал.

— Как ти се сториха приятелите на Сиси?

— Можеш да си представиш. Ходи с един месар, когото само като видиш, ще повърнеш.

— Е, когато човек се захване с този занаят, не може да подбира много.

— Всъщност не знам дали да я съжалявам, или да й се ядосвам. Понякога ми се иска да я раздрусам хубавичко, задето се държи като проститутка. Но после, като си спомня каква беше като малка, сърцето ми се свива.

Нубия й направи мълчалив знак. Момчето беше заспало сред избелелите дървени кубчета. Майка му започна да ги прибира, като добави по-тихо:

— Накрая не знам какво да й кажа.

Нубия се опита да отклони разговора от неприятната тема:

— А как беше партньорът ти?

Мавърката сви рамене.

— Някакво момче.

— Как се казва?

— Хилберто.

Нубия разбърка месото с дървена лъжица и помириса парата, която се издигаше към почернелия от дима таван.

— Почти е готово.

Мавърката отиде до полицата, окачена над мивката, и извади две чинии.

— И с какво се занимава този Хилберто?

— Помощник е на месаря, макар да твърди, че е икономист. Сигурно е завършил почти по същото време като нас.

— Видя ли? Още един, който се е наредил. Такъв мъж ти трябва.

— Не искам да се забърквам повече с никого.

— Не е хубаво да си сама…

— По-добре така, отколкото с лоша компания.

Седнаха на масата. Нубия се хранеше лакомо, докато приятелката й хапваше по малко, заситена почти от началото.

— Не го ли видя отново?

— Кого?

— Хилберто.

— Изпрати ми куп съобщения по Сиси, като ме канеше къде ли не, но не му отговорих.

— Защо?

— Защото е женен.

— А…

— Каза, че не се разбира с жена си.

— Тогава?

— Не съм сигурна. Може да е номер.

— А как ще разбереш, ако не му дадеш шанс?

Тя сви рамене и Нубия настоя:

— Поне се виж с него. Може да излезе свестен тип.

Никога не би признала това на глас, нито дори пред Нубия, която беше най-добрата й приятелка, но съзнаваше, че има нужда от някого, и не защото баба й повтаряше колко е важно „да има мъж, който да я представлява“, а защото във времена на криза семейството беше важно. Така бяха оцелели хората през епохата на неолита и така оцеляваха всички на острова й. Колкото повече членове имаше в едно семейство, толкова по-големи бяха шансовете му за прехрана — малкото, което носеше единия, се прибавяше към малкото, което намираше другият. Това беше най-мъдрото решение.

Преди също е било така, каза си тя. Човек е растял в обкръжението на рода или се е присъединявал към някое по-многобройно племе, ако неговото е било изтребено по време на някое бедствие, и го е правел доброволно, без никой да го обвини, че е предател, задето търси прехрана при друг народ, макар че тогава човешките права още не са съществували като понятие. Логиката на индивидуалната свобода се е налагала от само себе си. Освен това не е трябвало да се тревожат като тях, ако няма електричество в продължение на двайсет часа, защото не е съществувала опасността оскъдната храна, която им се полага за месеца, да се развали в хладилника. И е нямало значение, че не е имало електричество, защото винаги са могли да намерят парче кремък и да запалят огън на някоя поляна или да грабнат факла и да обиколят околностите. Тя обаче живееше в цивилизацията и не можеше да се разхожда из къщата с факла. И тъй като нямаше свещи, нито кибрит, нито гориво за лампата, трябваше да стои на тъмно цялата нощ и да предъвква отчаянието си сред задушаващата горещина… Не, определено е било по-добре, когато хората са живеели в пещери. Никой не ги е принуждавал да гласуват на избори, чийто резултат е предварително известен; нито са ги притискали със заплахи, ако са отказвали, защото статистиките на участие е трябвало да бъдат неизменно високи; нито са били принудени да ходят на събранията на комитета и да ръкопляскат, макар и да са нямали желание да го правят. В племето нещата са били различни — никой не ги е изхвърлял от работа само защото са имали различно мнение от това на вожда. Може би понякога са се хващали за гушата, но със сигурност не е имало толкова страх и толкова травми…