Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Другите се върнаха на масата, без да забележат мълчаливия двубой, в който всеки удар с шпага бе посрещан от непробиваема стена. Държането на двамата обаче биеше на очи. Застиналите им като маски лица сред тази обстановка, която се люшкаше между карнавала и оргията, бяха повече от странни. Хилберто забеляза, че Сиси хвърля питащи погледи към приятелката си и че няколко пъти й прошепна нещо на ухото, но сфинксът й отговори шепнешком, без да промени изражението си.

Мъчението продължи още два часа. Още два часа съзерцаваха потните тела, чиито движения пораждаха искри — естествено явление, което може да се наблюдава само в генератор за високо напрежение или в тялото на родено в тропика създание. Накрая Сиси заяви, че иска да се прибира. Часът беше два и половина след полунощ.

Взеха такси за Стара Хавана. Колата се спусна по стръмната Седемдесета улица до Пето авеню; после зави надясно, мина по безлюдния булевард с подрязани дървета и влезе в тунела на река Алмендарес. Излязоха от него и се озоваха в сърцето на „Ведадо“. Таксито премина по целия „Малекон“, по това време пълен с продавачи, проститутки и чуждестранни туристи, и пое по Булеварда на пристанището. Минаха покрай кея „Кабалерия“, където лодката прибираше някоя и друга нощна птица, за да прекосят залива, и спряха след пет пресечки, пред кея „Лус“. Тоньо и Сиси тръгнаха по една от тесните улички, съществуващи още от колониалната епоха, а Хилберто и сфинксът останаха да съзерцават водите на един от най-замърсените заливи в света.

— Повдига ми се — каза тя.

— От кое?

— От вонята на изгорял петрол. Иска ми се да изчистя всичко, да остана сама и да усещам мириса на морето.

Хилберто не каза нищо. Беше не само сфинкс — говореше като сфинкс.

— Далече ли живееш?

— Не.

— Ще те изпратя до вас.

Закрачиха мълчаливо и се отдалечиха от брега.

— Защо те наричат Мавърката?

— Само Сиси ме нарича така.

— Защо?

— Знам ли. Сиси е малко откачена. Веднъж си изгубих пръстен с перличка и го търсих в продължение на много дни. Когато за втори път ме завари на същата улица да надничам в шахтата, където мислех, че е паднал, започна да рецитира стихотворението „Една мавърка от Триполи имала перла розова“ 7 7 Стихотворение от кубинския поет Хосе Марти (1853–1895). — Б.пр. … Оттогава ми е това прозвище.

— Мислех, че е заради циганското в теб.

Тя го погледна въпросително и той добави:

— Никога ли не са ти казвали, че имаш очи на циганка?

— Не знам как изглеждат циганките. Не съм виждала нито една досега.

— Както и да е, аз ходя на кино. Човек може да научи много неща от филмите. Не си ли гледала „Любовна магия“ или „Таборът отива на небето“? Винаги съм си представял циганките с издължени и дръпнати очи, като на индийските статуи.

Сфинксът го погледна, без да спира да върви. Той не успя да разбере дали изражението й е подигравателно, или заинтригувано.

— С жена ми не се разбираме — излъга той.

— Женен ли си?

— Да, но едва ли ще продължи дълго.

Тя, изглежда, не се заинтересува нито от едното, нито от другото. Лицето й имаше онова изражение… същото, което Хилберто щеше да види много пъти по-късно; сякаш се намираше в друг свят, на хиляди километри от там.

— Искаш ли да се видим пак?

Тя сви рамене.

Работя при Тоньо, в месарницата, която е близо до бара. Никога не съм предполагал, че някога ще се снабдявам толкова лесно с месо…

Млъкна, когато усети гневния й поглед.

— Какво искаш да ми кажеш с това?

Хилберто вътрешно се прокле. Беше търсил отчаяно начин да събуди интереса й и не му хрумна нищо друго, освен да използва същото средство, което беше използвал с определен вид жени. Мавърката обаче беше различна. Хрумна му една спасителна идея.

— Щях да ти обясня какво правех преди това.

Изминаха няколко метра в мълчание.

— Бях икономист.

Тя проговори едва когато стигнаха до една сграда, чиито балкони бяха подпрени на дървени подпори, а стените й бяха просмукани от влага.

— Благодаря, че ме изпрати — каза тя и му протегна студената си ръка.

Той я задържа в своята, като се молеше да го осени поне малко вдъхновение. Беше очевидно, че изтърканата му стратегия няма да проработи. Пред тази жена клишетата не минаваха. Трябваше да потърси нещо в себе си, което да е наистина автентично, стига да му беше останало поне капка от онова, което беше преди години.

Видя я как се обърна и прекоси прага, чу стъпките й, които заглъхваха в тъмния коридор.