Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Усети нечие присъствие до себе си, но не му обърна внимание.

— Още ли те интересува отстъпката?

Преди да се обърне, тя внезапно си спомни защо беше останала.

— Вече си тръгвах — настоя той.

— Почти бях забравила — отвърна тя, като насочи вниманието си отново към групата.

Той проследи погледа й.

— Интересува ли те сантерията 6 6 Сантерия — афроамериканска религия, възникнала на основата на традиционните вярвания на племето йоруба. — Б.пр. ?

— По-скоро ме интересува как се лъжат хората.

Почти веднага съжали, че е изрекла тези думи. Каква глупачка. Не трябваше да се разкрива така пред човек, който можеше да принадлежи към същата шайка като бабалавото.

— Комуто е кеф да е вол, даже ярема си ближе — заяви мъжът.

Тя предпочете да не отговаря и той прие мълчанието й за одобрение на думите му.

— Гладна ли си?

— Малко.

— Каня те на вечеря.

— Къде? Виж каква опашка има в „Ел Патио“.

— Не се безпокой. Ще отидем в „Бодегита“.

— Там ще бъде още по-зле.

Мъжът се разсмя и именно тонът на този смях й вдъхна за първи път известно доверие.

Дон Паричко отваря всичко — изтананика той като човек, който обяснява на едно дете общоизвестна истина. — Да отидем първо при колата, трябва да прибера това.

Изпита лек срам, че върви до мъжа, който буташе товара си, но той се държеше с такова самочувствие, сякаш тикаше бебешка количка. Беше паркирал колата отстрани на катедралата. Тя забеляза, че задните врати са завързани с въжета, промушени през отворите, където някога са били дръжките. Мъжът обаче не изглеждаше ни най-малко смутен от тази крещяща мизерия — откара съоръжението си зад колата и го завърза за теглича, който се подаваше изпод багажника. След като постави две вериги и четири катинара, той се обърна към момичето.

— Тръгваме ли?

„Бодегита“ беше претъпкана. За разлика обаче от другите заведения, тук нямаше нужда да седиш, за да ти сервират ядене.

— Чакай ме тук — нареди й той, като й посочи едно празно място до барплота.

Видя как се приближи до един сервитьор, зает да приготвя някакъв леден еликсир, подаде му скришом две банкноти, които тя успя да различи въпреки разстоянието, и му поръча два сандвича със свинско и две мохито.

— Това е незаконно — прошепна тя, когато той се върна при нея.

— Кое?

— Да носиш долари. Знаеш ли, че могат да те вкарат в затвора?

Той я изгледа така, сякаш откриваше някакъв нов вид човешко същество.

— Не се тревожи, този човек ми е като брат — каза той и внезапно протегна ръка. — Рубен.

За първи път тя се усмихна.

— Наистина, разговаряме от половин час, а не сме се запознали… Клаудия.

— Най-после загадката е разкрита.

— Загадка?

— Ще ти призная една тайна — не те виждам за първи път.

— Така ли?

И той й разказа за дните, които бе прекарал като студент в библиотеката, и за увлечението си по непознатата, която прелистваше книги по изкуство. Клаудия веднага си спомни обстоятелствата — преподавателката им беше дала възможността сами да си изберат тема за курсовата работа в края на семестъра. Тя се бе спряла на еротиката в гръко-римското изкуство. После разговорът премина към следването им. Той беше завършил Висшия институт за изкуства, а после беше работел като преподавател по рисуване. Не й каза обаче, че са го уволнили. Само отбеляза, че предпочита да работи като занаятчия, защото така може да получава долари от чужденците, на които продаваше стоката си. Тя му разказа, че работи в Музея за изящни изкуства; не посмя обаче да му признае, че навярно ще я уволнят, защото бе протестирала срещу продажбата на творби, които принадлежаха на националното културно наследство. Само отбеляза мимоходом, че е имала търкания с шефа си и че може би няма да остане дълго на тази работа.

Говориха дълго, като не преставаха да играят на толкова обичайния между кубинците покер — да преценяват искреността на събеседника си. Този кошмар беше вездесъщ и влизаше в болезнен конфликт със самата същност на островитянина, който се разкъсваше между естествената си склонност да бъде дружелюбен и необходимостта да не показва чувствата си, докато не разбере добре кой е другият. Беше по-скоро дуел, отколкото диалог, истинско изкуство, което неволно ги превръщаше в конкуренти на която и да е агенция за контрашпионаж. Накрая, уморени да се преценяват и да се прикриват, те започнаха да избягват щекотливите въпроси и преминаха към по-общи и следователно по-сигурни теми — Ботичели, средновековната музика, руините на Помпей, филмите за Свещения Граал…