Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Жената заобикаляше локвите по разнебитените улици на Карибския Бейрут — така жителите на Хавана наричаха града си — и тичаше сред разливащата се по тротоарите вода, стичаща се от улуците върху земята, или, което беше още по-лошо, от балконите. Всеки път, когато се налагаше да тича под дъжда, се чувстваше като Шварценегер във филма „Терминатор“. Представяше си, че има електронни очи и те оглеждат пейзажа около нея и я предупреждават предварително за препятствията, които трябва да избегне. На два метра — пълна с кал дупка… Заобиколи я! По-нататък — истински ручей, който блика от вградена в стената тръба… Прескочи! Така си представяше, че се появяват предупредителните надписи в мозъка й. Тази игра на „дистанциране“, както тя я наричаше, й помагаше да понася като на шега ежедневните проблеми. Представяше си, че всъщност не преживява всичко това; че тревогите й са в действителност част от филм, защото тя е известна актриса, на която всички се възхищават. Скоро режисьорът ще извика „стоп“ и някой ще дотича при нея, за да й избърше изкаляните крака, да й даде сандвич и да я придружи до гримьорната, където ще си вземе топъл душ и ще облече бял копринен халат, като онзи в каталога, който донесе един приятел от чужбина. Цялата тази мизерия около нея, всичките тези неудобства, неприятности и тревоги не бяха истински; бяха само част от сценарий, който някой ден щеше да свърши. Това беше любимата й игра. Постоянното й развлечение. Последната й надежда.

Прекоси тичешком тесния вход на сградата, като не успя да избегне многобройните водопади, които се изливаха буквално върху главата й от балконите. Стигна до края на двора и бутна вратата — знаеше, че е отключена. Нубия играеше с момчето на леглото.

— Как се държа? — попита тя и постави върху масата големия хартиен плик, който всеки момент щеше да се разпадне от дъжда.

— Много добре, както винаги — Нубия подаде на момчето дървено кубче, което някога е било червено.

— Толкова съм гладна…

— Какво донесе? — Нубия се приближи до масата, където приятелката й вече изваждаше пакетите от торбата.

— Ориз. Дадоха ми само половината от миналата дажба, защото този месец още не са го получили. Това е твоят. Донесох също кафе, олио и яйца.

— Толкова малко олио?

— И трябва да стигне за целия месец.

— Шест яйца?

— За половин месец. Захарта не е пристигнала, казаха, че ще закъснее — извади още три пакета. — Купих връзка чесън и половин килограм фасул от пазара.

— Донесе ли месото?

— Четвърт свинско, което един селянин ми продаде на черно… Дължа ти шейсет песо. Накрая платих с твоите пари.

— Не ставай глупава, вече ти казах, че всичко днес е от мен. Хайде да сготвим нещо, защото умирам от глад.

Заизважда тенджерите, докато приятелката й я гледаше — беше твърде изтощена, за да й помогне.

— А с работата какво става? — попита Нубия от ъгъла, където се намираше импровизираната кухня.

— Нищо.

— Не можеш да продължаваш така. Не можеш да се надяваш на нормална работа. Защо не потърсиш нещо друго?

— Какво например?

— Не знам. Хората все измислят нещо — отварят нелегално заведение, частен ресторант, продават храна на улицата или откриват работилница.

— Ти си луда, Нубия. С какво разполагам, за да направя каквото и да е от тези неща? Първо, тук няма място дори за една маса. Второ, за да продавам храна, трябва да имам връзки с човек, който може да я открадне от някой дипло 9 9 Съкратено от дипломатически магазин. — Б.пр. или склад. А това за работилницата… не съм техник, не разбирам нищо от ремонт на ютии или телевизори.

— Говоря за шивашка работилница, глупаче. Бродиране на бебешки дрехи, плетене…

— Та аз на сина си не можах да ушия, какво остава за други.

— Ще те науча.

— Остави, по-добре да превеждам.

Нубия я изгледа с известна досада, после се обърна към котлона, за да осоли месото. Още не беше навършила трийсет години, но вече изглеждаше на повече.

— Не знам как живееш — измърмори тя. — С това, което ти плащат за тези два-три превода месечно…

— Добре, че и тях имам.

Нубия знаеше, че приятелката й преживява благодарение на помощта на един тайнствен благодетел, когото тя не познаваше лично. Той й пращаше текстовете, които получаваше от едно издателство. Приятелката й ги превеждаше вкъщи, после му ги връщаше, а той ги предаваше на издателството, все едно че са негови; получаваше чека и след като го осребряваше, даваше парите на момичето. Изглежда, благодетелят й, който и да беше той, не се нуждаеше особено от тези преводи. Нубия бе успяла да провери, че той работи в музей или нещо подобно и преводите са странична дейност за него. Когато нямаше време или спешна нужда от пари, даваше преводите на приятелката й. Това обаче не й осигуряваше сигурен доход и много пъти Нубия й се бе притичвала на помощ, както бе направила и в този ден.