Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Най-сетне спря пред една олющена дървена врата и почука. Ирма, майката на Акилес, се показа на прозореца.

— Здравей, скъпа. Ако търсиш Акилито, той току-що излезе.

Тя се почувства разочарована.

— Знаете ли къде отиде?

— На площада, с приятеля си.

— Кой от тях?

— Някакъв нов. Не си спомням името му.

Клаудия кимна. Добрата женица, която приемаше без възражение положението на сина си и глезеше всеки един от приятелите му, бе изгубила навик да помни имената им.

— Привързвам се към тях — оплака се тя веднъж на Клаудия с поверителен тон, — а после, когато вече храня някакви надежди, вземат, че се скарат. Жалко. Все едно че губя син на всеки шест месеца.

Накрая реши да не се обвързва повече емоционално и да забрави имената им.

Клаудия прецени възможностите, които имаше. Щеше да й отнеме половин час, за да стигне пеша до катедралата. Друга възможност беше да чака автобус. Току-виж й излезеше късметът и минеше някой, който да я остави близо до пристанището или поне около Капитолия. Ако успееше да стигне до Централния парк, щеше да си спести половината път.

Тръгна обратно към „Рейна“. Щеше да хване който и да е автобус, който минеше оттам. Качи се на първия, знаейки предварително, че последната му спирка е до кръглата желязна ограда около Дървото на братството. Оттам трябваше да поеме по „Обиспо“ към Булеварда за пристанището. Бяха около десетина пресечки, но щеше да стигне по-бързо пеша, отколкото да чака друг автобус.

Тълпата изпълваше тази пешеходна улица, сякаш никога не беше правила друго от незапомнени времена. Потта се стичаше по телата, а виковете, вулгарните комплименти, смеховете и разговорите от балкон на балкон създаваха атмосфера, която би могла да бъде оприличена на странен празник, честван от гладни и обезумели хора.

Дори без да гледа улиците, Клаудия щеше да разбере, че е близо до катедралата поради видимото увеличаване на броя на чужденците в зоната. Когато зави по „Сан Игнасио“ по посока на малката улица „Чоро“, трябваше да си проправя път почти с блъскане. Човешкият поток бе придобил устрема на бързей, който всеки момент ще се спусне стремглаво между скалите.

Павилионите се притискаха един до друг на тесните тротоари, които бяха прохладни благодарение на големите старинни къщи. Този карнавал на занаятите винаги я уморяваше — дрехите от памук и лен, боядисани в патешкожълто, в тютюневозелено, във виолетово като изгрев в планините, в кървавочервено, в черно като бурна тропическа нощ, в оранжево като залеза на „Малекон“; тъмните дървени фигури, които имитираха пищните бедра и тънките талии на креолките; сандалите, които възраждаха забравените гръцки и римски модели, защото производителите им — почти всички възпитаници на училища по изкуства — ги заимстваха от учебниците си и превръщаха изваяните прасци на кубинските жени във въплъщения на прасците на някогашните средиземноморски обитателки… Клаудия съзерцаваше с възхищение тези крака, обути в древните сандали, и си мислеше, че пророчеството се е изпълнило и че изчезналата Атлантида е изплувала отново в този край на Карибите.

Докато търсеше приятеля си, тя се разходи сред сергиите до плочата, на която пишеше:

ESTA AGVA

TRAXO EL

MAESSE DE

CAMPO IV

AN DE TE

XADA ANNO

DE 1529

Само тя бе успяла да я разчете по време на следването си, когато научи, че буквата X трябва да се замести с J, а V — с U. Така разшифрова това странно струпване на букви, което я интригуваше още от детството й:

ESTA AGUA

TRAJO EL

MAESSE DE

CAMPO JU

AN DE TE

JEDA AÑO

DE 1529 20 20 Тази вода я доведе маесе де кампо Хуан де Техеда в 1529 г. (исп.). — Б.пр.

После провери, че маесе е старинната форма на думата маестро и че маестро де кампо означавало висш офицер в миналото. Клаудия никога нямаше да забрави следобеда, в който разреши загадката. Беше сигурна, че така се е почувствал Шамполион, когато успял най-после да разгадае йероглифите върху черния базалтов камък.

— Каква изненада, скъпа!

Обърна се, когато усети, че я дърпат за ръкава. Видя Акилес и един младеж, който я гледаше подозрително.

— Виж — каза Акилес, като измъкна спътника си от тълпата, която заплашваше да го завлече. — Запознай се с друг гръцки герой.

Клаудия ги гледаше с лека уплаха и недоумение.

— Казва се Патрокло… Па-тро-кло — раздели сричките, сякаш тя не можеше да го разбере. — Не ми ли завиждаш? Аз съм първият Ахил 21 21 На испански Акилес е името на древногръцкия герой Ахил. — Б.пр. , който се събира с Патрокъл след онези типове от „Илиада“.