Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Клаудия и Рубен влязоха в сградата и заизкачваха рушащото се стълбище. По пътя си срещнаха момче с училищна униформа, две котки, които си оспорваха една мишка, двойка, която се натискаше без никакъв свян, и силно гримирано момиче, явно принадлежащо към новото поколение проститутки, които на острова наричат с красноречивата и еротична дума „ездачки“.

За разлика от останалата част на сградата, стаята на Рубен бе наскоро боядисана с вар. Изобилието от картини и кожени украшения, окачени на стените, й придаваше почти изискан вид. Вниманието на Клаудия беше привлечено от парче тъмна кожа с неравна форма, разделено на фрагменти с различни цветове. Всеки фрагмент представляваше любопитна плетеница от африкански символи, като онези, които се използват в ритуалите на Пало Монте 22 22 Афрокубинска религия, възникнала на основата на вярванията на народите банту в Африка. — Б.пр. , а за посветените притежават магически смисъл. От долната част висяха снопчета ленти с черни и червеникави зърна.

— Завърших го преди половин година — каза Рубен, когато забеляза интереса й. — Щях да го продам на един чужденец, но после се отказах.

— Прекрасно е. Не съм предполагала, че от кожа могат да се правят картини с неравни краища.

Рубен я погледна изненадано.

— Никога не съм възприемал тази кожа като картина, но може би си права.

Клаудия вдигна очи към белия дървен таван, който беше толкова нисък, че можеше да го докосне с ръка.

— Там горе е спалнята ми.

Мнозина се бяха възползвали от високите тавани на колониалните сгради, за да построят втори етаж над главите си. Наричаха тези импровизирани конструкции наколни жилища.

През малкия балкон се промъкна свеж ветрец, идващ от пристанището.

— Още ли не ти се яде? — попита той. — Не обичаш ли спагети?

— От векове не съм яла спагети — отвърна тя уморено. — От векове не ям почти нищо.

Заеха се веднага да готвят. Рубен извади истински съкровища от хладилника си — домати, чесън, лук, дори парче шунка. Клаудия помогна съвсем малко. Само наряза лука, защото той не й позволи да направи нищо друго. Приготви й студена лимонада и я накара да седне до него.

— Аз ще готвя, ти само ще гледаш.

Въпреки че нямаше кашкавал, спагетите станаха много вкусни. Клаудия яде почти със сладострастие, докато дъвчеше хрупкавите парченца пресен чесън и докосваше с език меката шунка. После седнаха до балкона и се загледаха навън, където кипеше животът на града.

— Трябваше да уча във Висшия институт по изкуства, вместо да си губя времето в университета.

— Защо говориш така? — каза той, като внезапно изпита носталгия по живота си като преподавател. — Имаш добра работа. Докато аз…

— Не можеш да се прехранваш с история на изкуството — тя се поколеба, после добави: — Да не броим останалите неудобства. Ти поне си имал възможност да бъдеш преподавател и сам си решил да напуснеш.

Рубен прокара език по устните си. След срещите, които бе имал с Клаудия, предчувстваше, че може да й се довери.

— Не зарязах преподаването по мое желание.

Клаудия не каза нищо, но той почувства погледа й.

— Изгониха ме.

Мълчание. Напрежението се усещаше във въздуха.

— По политически причини.

Осмели се да я погледне. Не знаеше дали в очите й се четеше страх или възхищение.

— Не съм направил нищо особено — обясни той. — Само позволих да публикуват една критична статия за „обменното бюро за злато“.

Упоритото мълчание на Клаудия започна да го безпокои.

— Знаеше ли, че всичките скъпоценности и съдове, срещу които правителството даваше на хората вентилатор или скапана кола, после ги продаваха на милионери от чужбина срещу валута? Неща, струващи хиляди долара, се разпродаваха за стотинки…

Той внезапно млъкна, уплашен че е казал повече от необходимото. Не знаеше какво още да добави, затова отпи от чашата си.

— Днес ме изгониха от работа.

Сега той я изгледа, онемял от учудване.

— Станах неудобна, защото бях против продажбата на творби от културното ни наследство.

— Музеят продава картините си? На кого?

— Как на кого? На когото и да е, освен на кубинците… Бил ли си в залата за испанска живопис от деветнайсети век?

— Да.

— Може би ще я затворят.

— Защо?

— Защото картините вече ги няма. По-голямата част са извън страната.

Рубен я слушаше почти ужасен.

— Не мога да повярвам.

— Отиди в музея — отвърна му тя лаконично.

Падна и последната стена, която се издигаше между тях, въпреки че никой от двамата не осъзна това. Гледаше я как се люлее на стола, наследен от баба му — мебел от миналия век, която сам бе реставрирал. След последната фраза бе затворила очи, сякаш искаше да се откъсне от всичко и той неволно я оприличи на котка, която прави същото, когато се храни или позволява да я милват в знак на пълно доверие. В това отношение котката прилича най-много на нас, помисли си Рубен. Ние също затваряме очи, когато целуваме или ни милват, за да се потопим изцяло в удоволствието.