Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Останаха в кабарето до късно и в два през нощта се качиха в стаята, след като се сбогуваха с останалите сътрапезници и със Сиси, която беше с друг, също толкова възрастен испанец. Клаудия едва успя да го убеди, че трябва да си тръгне в четири призори. Знаеше, че синът й е в безопасност при Нубия, но искаше да се прибере не заради него, а заради мислите, които се тълпяха в главата й.

Испанецът настоя да я изпрати и тя прие, но накара таксито да спре на ъгъла на „Лус“ и „Ехидо“. Предпочиташе да повърви няколко пресечки, но не и да допусне той да види къде живее. Държеше в тайна адреса си — това беше нейният авариен изход.

Да се омъжи или не? Да замине или не? Отново Хамлет… Или по-скоро една обсебена от натрапчиви мисли Офелия. Ако клъвна, ще си изцапам човчицата — помисли си тя като петлето от приказката. — А ако не клъвна, ще изгубя зрънцето. Ако остана, ще бъда все така на дъното на ямата. А ако замина… Какво я очакваше? Една чужда страна, далече от земята, която беше нейна по право и която никога не бе смятала да напуска. Щеше обаче да живее на място, където нямаше да е принудена да бъде Мавърката, за да оцелее. Опита да прецени различните обстоятелства, които я принуждаваха да замине. Събра факти, отхвърли ситуации, умножи подробности и резултатът винаги беше един и същ: фактори, които изобщо не променяха крайния сбор — настояще без бъдеще.

Докато вървеше, усещаше гъделичкането на доларите, пъхнати в чорапите й. Първите вечери слагаше банкнотите в обувките си. Една проститутка я убеди, че постъпва глупаво. „Ако някой те нападне и не намери пари в теб, ще те принуди да се съблечеш и да си събуеш обувките — каза й тя. — А щом го направиш, веднага ще открие гущерите. Но никой няма да те накара да си свалиш чорапите. Ще можеш да си тръгнеш спокойно с парите, прилепнали към ходилата ти.“ Оттогава ги криеше така. Други навиваха на руло банкнотите и ги пъхаха във вагината си, но този начин й се струваше ужасно нехигиеничен.

Стигна до дома си безпрепятствено. Вятърът промени посоката си, разнесе се мирис на влажна земя — признаци, че ще завали. Шумът на капките по дървените щори извести разразяването на бурята, която настъпваше по-бързо, отколкото тя бе очаквала. Отпусна се изтощена на леглото, като захвърли чорапите с пъхнатите в тях банкноти в един ъгъл.

Събуди я тътенът на ужасна експлозия. Остана да лежи няколко секунди с отворени очи, опитвайки се да разбере дали е сънувала. Погледна часовника — един и половина следобед. Цареше странна тишина, не се чуваха обичайните викове в сградата по обяд. Нова експлозия я накара да подскочи. Какво се случваше? Помисли си за Давид. Господи, трябваше да отиде да го вземе. Да не би да е нов саботаж на кейовете, в някоя фабрика? Напоследък бяха зачестили. Пресата ги обявяваше за инциденти, но винаги се намираше някой съсед, който работеше на мястото или имаше приятел, който му съобщаваше клюката.

Понечи да се размърда, но не успя. Във въздуха се носеше странна миризма — аромат, който й беше непознат, но изпращаше тревожни сигнали до мозъка й, сякаш ставаше дума за някакъв древен първичен инстинкт. Чу далечни викове и отново опита да стане. Гърдите я боляха, сякаш не й достигаше въздух. Затвори очи, вдиша дълбоко… и излезе. Буквално. Излезе, като остави тялото си проснато на леглото, заспало или мъртво, или поне със затворени очи.

Огледа се наоколо. Носеше се над терасата на покрива на непозната къща и Муба беше с нея. Хавана не беше нейната Хавана, а приличаше на море от бели кули с кристалночист въздух, който идваше от близките гори, обграждащи крепостните стени. Черен дим излизаше от крепостта „Ел Моро“.

— Какво става, Муба? Умряла ли съм?

— Не говори глупости, момиче.

Отново се беше случило — намираше се в Хавана отпреди двеста и няколко години.

— Какъв е този дим?

— Настъпил е часът на мамеите.

Едва след няколко секунди Клаудия разбра за какво говореше негърката. Спомни си, че изразът, който кубинците от нейното време продължаваха да използват, за да обозначат някой критичен момент, датира от XVIII в., или по-точно от 1762 г., когато англичаните превзели града за няколко месеца. Верни на обичая си да обогатяват езика, жителите на Хавана кръстили нашествениците с името на плода, чиято месеста част била червена като мундирите им… И именно това се случваше — наистина беше настъпил часът на мамеите.

Слънцето се скри зад струпаните в небето облаци. На входа на залива се виждаше флотата от кораби със събрани платна и огромни британски знамена на кърмата. Но какво ставаше в крепостта „Ел Моро“? И сякаш мислите й притежаваха силата да я пренасят, Клаудия внезапно се озова пред скалистия бряг, на който се издигаше крепостта. В нея зееше отвор, пробит от снаряд или мина, а през него влизаха мамеите, които се бяха изкачили по един склон. Клаудия виждаше как мъжете в лодките гребяха до брега, после се изкачваха по скалистия бряг, заобикаляха стените на крепостта и стигаха до отвора. Вдясно от нея се издигаше разрушеният фар. Беше останала само малка част от купола му, поддържана от останките на западната стена.