Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Клаудия се облегна на една стена, докато чакаше двамата чужденци, които бяха отишли да наемат туристическо такси за „Тропикана“. Следобедното слънце изтръгваше червени отблясъци от фасадата на хотела. Сиси се разхождаше дискретно по тротоара с чантичката си на френска курва от четирийсетте години и Клаудия я наблюдаваше разсеяно, докато приятелката й се отдалечаваше на няколко крачки. Една кола спря пред нея. Клаудия се приближи бавно и се наведе, за да каже на шофьора, че е заета, но изражението й замръзна на лицето, когато го позна.

— Хилберто?

— Същият.

— Радвам се, че се видяхме.

— Почакай, имаш ли някакъв ангажимент? — въпросът прозвуча идиотски, но той искаше да й покаже, че не му пука за очевидното. — Ако не чакаш никого, каня те на питие.

— Не, благодаря.

— Вечеря?

— Благодаря ти. Заета съм.

Настъпи мълчание, през което тя търсеше нов претекст, за да се сбогува, а той — друг, за да остане.

— Разделих се с Летисия.

— Съжалявам.

— И напуснах месарницата.

За малко да го попита какво прави сега, но това щеше да даде повод за дълъг разговор, какъвто тя не желаеше.

— Мавърке, побързай!

Сиси й правеше знаци, застанала пред една спряла кола.

— Извинявай, но ме чакат.

— Не може ли да се видим друг път?

— Хилберто, връзката ни беше хубава, но каквото било, било.

Той понечи да възрази, но Клаудия вече вървеше към таксито, което я чакаше с работещ двигател и Сиси, седнала до шофьора. Видя я да се качва на задната седалка до двама непознати и да затваря вратата. Мавърката наистина се беше променила.

Какъв лош късмет! Да срещне Хилберто точно в онзи момент. Не че я интересуваше мнението му. В крайна сметка беше скъсала с него и не възнамеряваше да върне часовника назад, но… Кого лъжеш, Клаудия? Разбира се, че те интересува! И не защото имаше чувства към него. Те наистина бяха вече минало, но се ядосваше заради това, което щеше да си помисли за нея човек, с когото е била толкова близка. На никого не му е приятно хора, които са го виждали в по-добри времена, да присъстват на безпомощността или падението му. Унизително е. Случилото се я разтревожи най-вече заради опасенията, които събуди в нея. Щом Хилберто я беше видял с какво се занимава, същото можеше да й се случи във всеки момент с Рубен. А това наистина щеше да я довърши. Щеше да се самоубие. После размисли. Или щеше да се качи на някой сал и да избяга в Маями. Там никой не я познаваше и можеше да започне живота си на чисто.

Осъзна, че отново подхваща тази идея. Прибягваше все по-често към нея като към игра на карти, като към кубчето на Рубик, като към хипноглиф 60 60 Дума, измислена от американския поет и критик Джон Антъри Сиарди (1916–1986) в едноименния му научнофантастичен разказ; означава предмет-капан, който действа хипнотизиращо. — Б.пр. или друг предмет, предназначен да възбужда подсъзнанието… Спомни си за предупреждението на Индианеца. Опасността. Морето. Да остане или да избяга? Да проституира или да умре от глад? To be or not to be? Вечният въпрос.

Запръжката вреше на дъното на тенджерата. Олио, счукан чесън, червени чушки, каквито помнеше от детството си, лук, домати — истински деликатес за овкусяване на черния боб. Щеше да ги смели и да даде една купичка на Давид. Беше купила също пюрета със зеленчуци и месо, които нито едно дете в квартала не беше опитвало.

Прибави запръжката към боба, разбърка всичко и го остави да поври още малко на огъня. Докато чакаше да стане готово, за да отдели част от боба и да го смачка с вилица (готварска тайна на бабите, за да сгъстят ястието), тя отвори перденцето на шкафа под умивалника. Там беше нейната швейцарска банка — десетките консерви, честно спечелени с труда й на „ездачка“, или с други думи, с пот на челото. Жертвата обаче си струваше, помисли си тя, разглеждайки бурканите с камби, с майонеза, с маслини — съкровища, които я караха да се чувства като Джаки Онасис; кутиите с доматено пюре, с кренвирши, с кълцана шунка… Немислими деликатеси за гладните тълпи, обитаващи сградата; тайна, която в случай че бъдеше разкрита, можеше да й струва живота.

Съзерцаваше в захлас богатствата си, когато някой почука на вратата. За малко щеше да събори тенджерата с боба. Дръпна бързо завеската, като грижливо опъна плата в краищата, за да не се вижда нищо. Отиде до вратата и я отвори.

— Колко хубаво мирише! — възкликна Урсула.

— Как само ме уплаши — тя затвори вратата. — Искаш ли да обядваш? Днес мога да те нагостя.