Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Именно това Муба искаше да й покаже с астралното пътуване, с което негърката умееше да се справя като опитна шаманка. И Клаудия осъзна, че насилието срещу страната й беше предизвикало първата проява на гордост в нейните обитатели. Помисли си, че нападението беше дало начало на духовното раждане на един град, който започваше да създава свой собствен дух; същия, под чието въздействие беше в момента, и я омагьосваше и привързваше все повече към улиците му.

Да, да живееш в това място беше все едно да раждаш — беше болезнено, но жадувано, защото от него извираше топлина, като топлината, бликаща от майчината утроба в момента, когато плодът е готов да излезе навън. Как е възможно да жадуваш болка, която заплашва да счупи костите ти и да те обезкърви?

Клаудия не знаеше отговора, но виденията постепенно превръщаха града й в инстинкт, а инстинктите не подлежат на обяснение — човек се страхува от тях, страда от тях или ги обича.

Реши да си вземе няколко дни почивка. Беше работила много и имаше добри спестявания. Толкова, че почти можеше да се пенсионира.

— Няма да излизам известно време — каза тя на Елена. — Ще ти се обадя.

— Ако си стоиш вкъщи, ще изгубиш клиенти.

— Уморена съм — прозя се Клаудия и сви рамене. — Не съм сигурна дали ще продължа още дълго с тази работа.

— Не можеш да напуснеш сега, когато печелим толкова много.

— Елена… Остави ме на мира.

Фактът, че се обръщаше към нея с истинското й име, макар че в продължение на месеци бе спазвала уговорката да я нарича с „артистичното“ й прозвище, беше по-красноречив от всякакво „не“. Няколко секунди приятелката й я гледаше как шета из кухнята с полуразтворен копринен пеньоар и с уморено изражение на лицето.

— Е, оставям те — каза тя и си тръгна.

Клаудия закуси и даде сок на Давид, после се облече и излезе с него, за да вземе Нубия — щяха да ходят в зоологическата градина, ако така можеше да се нарече зловонното място, славещо се някога като най-доброто в света по рода си.

Част от славата му през петдесетте години се дължеше на разнообразието от видове, събрани в пространство, чиято уредба беше истински шедьовър. Там въображението вървеше ръка за ръка с гения — лагуна, представляваща Карибско море и островче, възпроизвеждащо Куба и охранявано от два фара във всеки край — Пунта де Маиси и Кабо де Сан Антонио. Разбира се, в частта, съответстваща на Сиенага де Сапата, бяха крокодилите. Клаудия обаче предпочиташе огромната клетка на виещите маймуни. Когато беше малка — а маймуните бяха по-добре хранени, те виеха през целия ден. Днес радостните им крясъци бяха редки или по-скоро спазматични.

След като обиколиха главните клетки, спряха за малко пред една от най-големите загадки на мястото — високата тръстикова къща за един жираф… който така и не пристигнал. Или поне така твърдяха най-старите служители на зоопарка. Спорът датираше от години и се предаваше от поколение на поколение. Мнозина се кълняха, че са видели жирафа да подава главата си над тръстиковата ограда; много деца — днес възрастни хора — уверяваха, че са го зърнали; безброй възрастни — днес старци — потвърждаваха това. В архивите на зоопарка обаче нямаше доказателство, че е имало какъвто и да е жираф. Случаят беше коментиран дори в един документален филм. Загадката продължаваше. Беше заплетена мистерия, която очароваше Клаудия. С удоволствие би прочела някое есе, озаглавено „Неидентифицираният жираф“ или нещо подобно, защото той беше хаванският НЛО — обект, който според властите никога не бе съществувал, но за който голяма част от населението твърдеше, че са го виждали със собствените си очи. „С тия оченца, дето ще ги изядат червеите изядат“ — беше я уверила баба й.

Завършиха разходката в „Копелия“, където опашката стигаше до тротоара. Можеха да обядват в дома на Клаудия, но момчето поиска да яде сладолед и тя реши да му угоди — чувстваше се виновна, защото почти не го виждаше. След като постояха петнайсетина минути, то заспа.

— Не знам дали ще издържа толкова време — прошепна тя на Нубия.

— Когато се умориш, дай го на мен.

Почакаха още десет минути, а опашката не беше мръднала.

— Ти стой тук — каза Нубия. — Ще отида да попитам колко време ще се забави.

Тя се отправи към касата и се изгуби сред множеството. След няколко секунди се върна.

— Ще ни вмъкнат — прошепна тя.

— Кой?

— Ние си тръгваме — обяви Нубия на двойката след тях и докато вървяха към началото на опашката, отново прошепна на Клаудия: — Срещнах една приятелка.