Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Объркване. Именно това впечатление създаваха войските на сушата сред облака прах, предизвикан от експлозията. Веднага след като няколко англичани влязоха в крепостта, моряци, артилеристи, пехотинци и всички останали избягаха през другия й край. Останаха само неколцина офицери, които се опитваха да се противопоставят на нашествениците. Много от онези, които се предаваха, биваха веднага съсичани, други паднаха в плен.

Клаудия по някакъв начин узна, че обсадата на „Ел Моро“ е продължила седмици, а не няколко часа, както винаги бе смятала. Във видението й обаче дните бяха сведени до минути. Все още оставаше най-важното — градът още не се беше предал.

Три испански кораба — „Азия“, „Нептун“ и „Европа“, бяха потопени от самите испанци в напразен опит да блокират входа на залива, докато врагът разполагаше оръдия на един хълм. Останки от корабните корпуси още се носеха по повърхността на водата, когато в една топла августовска сутрин започна обстрелването. Муба си спомняше добре датата, защото в този ден бе загинал синът й Франсиско, който се бе включил в отряд от освободени негри и мулати, решили да защитават града си, след като им бе писнало от некадърността на офицерите.

Артилерийският огън продължи няколко часа. Късно сутринта над крепостта „Ла Фуерса“ беше издигнато парламентьорско знаме, след като губернаторът и други сановници избягаха към южния край на града, където бяха извън обсега на снарядите. В действителност избягаха повече от страх, отколкото заради разрушенията. Повечето снаряди — кухи метални сфери, пълни с барут, които се запалваха, преди да бъдат изстреляни — бяха избухнали във въздуха, без да причинят особени щети. Много от тях угасваха, преди да паднат, и само в редки случаи уцелваха някоя сграда.

На следващия ден след обстрела градът капитулира. Англичаните откачиха веригата, която преграждаше залива, наблюдавани от тълпа любопитни, излезли на същия каменист бряг, по който два века по-късно щяха да преминават туристическите таксита и велосипедите. По това време обаче широкият булевард още не съществуваше. Морето се плискаше в стените на крепостта „Да Пунта“, а местните жители, жадни да бъдат свидетели на събитието, се трупаха на брега, като внимаваха да не се подхлъзнат на острите скали.

Отвъд крепостните стени се виждаше обширна гора, която опасваше брега на бъдещия „Малекон“. На запад се издигаше кулата на малкия лиман, наречен по-късно Сан Ласаро. Издигаше се на брега на заливчето, което по-късно щеше да бъде запълнено, и самотната кула щеше да се превърне в анахроничен гост сред модерния град. Още по-далече, изгубено сред гористите брегове на река Алмендарес, се намираше укреплението „Санта Доротея де Луна“, също завзето от англичаните, което връстниците на Клаудия познаваха като „Ла Чорера“.

Колко малка й изглеждаше тази Хавана! Колко уязвима и крехка! Беше неголям конгломерат от градски къщи и колиби, на изток обграден от вода, а от другата страна — от стотици кедри, морско грозде, захарни ябълки, мамеи, сейби, манго, кокосови палми, махагонови дървета, гуанабано, покриващи хълма Ведадо, простиращи се отвъд кристалните води на река Алмендарес, която негърката упорито наричаше с име, звучащо като скоропоговорка.

— Индианецът я наричаше така — заяви тя, когато Клаудия се опита да я поправи. — Касигуа… Касигуагуа… Не си спомням добре. Попитай индианеца, когато го видиш.

Да, щеше да го направи, макар да се съмняваше, че ще благоволи да й отговори — беше й продумал само веднъж, когато посети неговата епоха… И внезапно се запита откъде Муба знае за съществуването на Индианеца. Но напоследък се случваха много странни неща. Например защо я беше довела на това място? Какво я интересуваше някакво си събитие, случило се преди толкова време? Спомни си лицата на жителите на Гуанабакоа, излезли да защитават крепост, която не беше тяхна, както и лицата на негрите и мулатите — някои освободени, други още роби, с мачете в ръка редом до бедните селяни. Всички те бяха нанесли на врага повече поражения, отколкото опитните испански войници.

Тогава я осени някакво предчувствие; идеята се загнезди в ума й като смътен сън, който не можеше да се забрави. В началото местните хора реагираха нерешително пред събитие, което ги беше изненадало. После започнаха непохватните опити да се организират, когато обаче авангардът на тази набързо сформирана съпротива влезе в боя, прояви храброст. Всеки подвиг, всяка рана, всяка смърт сякаш крещяха едно и също: родината вече не беше домът на предците им — испанци или африканци, а беше тази плодородна земя, влажна като бреговете й, вечно заливани от вълните.