Дебора Харкнес - Нощна сянка

Би трябвало вече да е върнала малкото томче в заключените помещения на третия етаж, където се складираха ръкописите, но нещо в него я караше да продължава да го държи край себе си. Беше очевидно, че го е писала жена. Кръглият почерк бе умилително несигурен и думите се виеха по страниците обилно напръскани с капки мастило. Нито един образован мъж от 16-и век не е писал така, освен ако не е бил болен или стар. А авторката на книгата не бе нито едно от двете. Записите носеха любопитна жизнерадост, която никак не се връзваше с несигурното писане.

Беше показала ръкописа на Хавиер Лопес, чаровния, но и напълно неквалифициран служител, нает от последните представители на семейство Гонсалви да превърне семейната къща и нейната мебелировка в библиотека или музей. Неговият просторен офис на първия етаж беше облицован с фин махагон и разполагаше с единствените работещи печки в сградата. По време на краткия им разговор той отхвърли предположението ѝ, че книжката заслужава внимателно изучаване. Също така ѝ забрани да я снима и да показва снимките на колеги в Обединеното кралство. А когато сподели убеждението си, че томчето е принадлежало на жена, директорът промърмори нещо за фемитистките и ѝ махна с ръка да излезе от кабинета му.

И така книгата остана на бюрото ѝ. В Севиля такъв предмет винаги се оказваше нежелан и маловажен. Никой в Испания не би погледнал английска домакинска книжка. Ходеха за това в Британската библиотека или в Шекспировата библиотека на Фолджър в Съединените щати.

Само един странен мъж идваше от време на време да рови из колекцията. Беше французин и пронизващият му поглед караше Рима да се чувства неудобно. Ербер Кантал или май беше Жербер Кантал? Не можеше да си спомни. Остави и визитка при последното си посещение и я окуражи да му се обажда винаги, щом постъпи нещо ново. Когато Рима попита за какво точно ново очаква да му се обажда, мъжът каза, че се интересува от всичко. Този отговор не ѝ помогна особено.

А ето че се бе появило нещо ново. За нещастие визитната картичка на мъжа я нямаше никъде, макар че тя опразни бюрото си в опит да я открие. Рима нямаше намерение да го чака да дойде пак, за да сподели с него за малката книжка. Може би той ще се заинтригува от нея повече от шефа ѝ.

Рима прелисти страниците. Между две от тях намери малка клонка лавандула и ронещи се листа от розмарин. Не ги бе виждала преди и внимателно ги взе. За миг от увехналите цветове се надигна слаб аромат, който изгради връзка между нея и личността, живяла преди стотици години. Рима се усмихна тъжно, като си помисли за жената, която никога нямаше да познава.

— Mas basura.[21] — Даниел от поддръжката се бе върнал. Износеният му сив гащеризон се бе изцапал от пренасянето на кашони от тавана. Избута още няколко кутии от разнебитената количка на пода. Въпреки че беше студено, по челото му бе избила пот. Той я обърса с ръкава си и остави по лицето си размазана следа от черен прах. — Cafe?[22]

За трети път тази седмица я канеше да излязат. Рима знаеше, че я намира за привлекателна. Следите от берберския произход на майка ѝ се харесваха на някои мъже. Което не беше изненадващо, след като те бяха основно по меките ѝ извивки, топлата кожа и бадемовите очи. Даниел ѝ шепнеше неприлични коментари, отъркваше се в нея, когато тя отиваше до стаята с пощата, и от години зяпаше гърдите ѝ. А това, че бе десет сантиметра по-нисък от нея и два пъти по-възрастен, изобщо не го спираше.

— Estoy muy ocupada[23] — отвърна Рима.

Даниел изсумтя недоверчиво. Погледна пак към кашоните, преди да си тръгне. В този най-отгоре имаше кожен маншон и препарирано орехче върху поставка от кедър. Даниел поклати глава, втрещен, че тя предпочита да прекарва времето си сред мъртви животни вместо с него.

— Gracias[24] — каза тихо Рима, когато той излизаше. Затвори внимателно книгата и се върна на бюрото си.

Докато местеше съдържанието на кашона на близката маса, очите на Рима все бягаха към малкото томче с проста кожена подвързия. Дали след четиристотин години единственото свидетелство за нейното съществуване щеше да бъде страница от календара ѝ, списък с покупки и рецептата на баба ѝ за сладки? Дали щяха да приберат вещите ѝ в кутия с надпис «Анонимна, без значение» и да я складират в архив, който никой не посещава?

Такива мрачни мисли задължително носеха лош късмет. Рима потрепери и докосна амулета си във формата на ръката на дъщерята на Пророка — Фатима. Той висеше на шията ѝ на кожена лентичка и се предаваше сред жените в семейството откакто се помнеше.