Дебора Харкнес - Нощна сянка

Тревогата ми, че оставам сама на такова място, трябва да се е изписала на лицето ми.

— Пиер ще остане с теб — увери ме Матю, преди да се наведе и да притисне устните си в моите. — Ще тръгнем при отлива.

И това бе последният път, когато видях учения Матю Клермон. Мъжът, който тръгна към вратата, вече не беше оксфордски академик, а ренесансов принц. Личеше си по стойката, изправените му рамене, излъчването на стаена сила и хладния поглед в очите му. Хамиш се оказа прав, когато ме предупреди, че Матю няма да е същият тук. Под спокойната му външност се извършваше пълна метаморфоза.

Някъде високо над нас започнаха да бият камбани, за да оповестят кръглия час.

Учен. Вампир. Воин. Шпионин. Камбаните спряха след последния звън.

Принц.

Чудех се какво още ще ми разкрие нашето пътешествие за този сложен мъж, за когото се бях омъжила.

— Да не караме Бог да чака, кардинал Жоаюз — каза строго Матю. Жоаюз го последва, сякаш Мон Сен Мишел принадлежеше на семейство Дьо Клермон, а не на църквата.

Застаналият до мен Пиер въздъхна тихо.

— Milord est lui-meme — промълви той с облекчение.

Милорд е себе си. Но дали още беше мой?

Матю може и да беше принц, но нямаше съмнение кой е кралят.

С всеки удар на копито на нашите коне по заледения път влиянието на баща му ставаше все по-силно. Колкото повече приближавахме Филип дьо Клермон, толкова по-дистанциран и властен ставаше синът му — комбинация, която ме изправяше на нокти и доведе до няколко разгорещени спора. Матю винаги се извиняваше за надменното си поведение, щом се успокоеше, и тъй като знаех под какъв стрес от предстоящата среща е, му прощавах.

След като се осмелихме да преминем оголените пясъци около Мон Сен Мишел по време на отлива и тръгнахме към вътрешността, съюзниците на Дьо Клермон ни посрещнаха в град Фужер и ни настаниха в кула, удобно разположена на градската стена, гледаща към френската провинция. Две нощи по-късно пешаци с факли ни посрещнаха на пътя, водещ към град Боже. На ливреите им видях познатия знак — герба на Филип от кръст и полумесец. Бях го зървала и преди, когато ровех в чекмеджето на Матю в Сет-Тур.

— Какво е това място? — попитах, след като посрещачите ни заведоха до изоставен замък. Беше учудващо топъл, макар да бе празен, и по ехтящите коридори се носеше вкусен аромат на сготвено.

— Домът на стар приятел. — Матю свали обувките от замръзналите ми крака. Палците му се притиснаха в студените ми стъпала и кръвта започна да се връща в крайниците ми. Простенах. Пиер ми подаде чаша ароматно вино. — Беше любимата ловна резиденция на Рене. Беше толкова пълна с живот, когато той живееше тук заедно с творци и учени във всяка стая. Сега баща ми го управлява. При тези постоянни войни нямаше възможност да обърнем на замъка вниманието, от което се нуждае.

Докато бяхме в «Старата ложа», Матю и Уолтър ми бяха прочели лекция за продължаващите вражди между френските протестанти и католици по повод кой да контролира короната и съответно — страната. От прозорците ни във Фужер бях видяла в далечината дим, който издаваше лагер на протестантите; пътят ни беше осеян с разрушени къщи и църкви. Бях смаяна от степента на опустошението.

Заради конфликта внимателно съчинената ми легенда трябваше да се промени. В Англия бях протестантка от френски произход, бягаща от родината си, за да си спаси живота и да изповядва вярата си. Тук беше жизненоважно да съм многострадална английска католичка. Матю някак си успяваше да запомни всички лъжи и полуистини, с които трябваше да поддържаме многобройните си самоличности, да не говорим за историческите подробности за всяко място, през което минавахме.

— Сега сме в провинция Анжу. — Дълбокият му глас ме върна в реалността. — Хората, които срещаш, ще подозират, че си протестантска шпионка, защото говориш английски, без значение какво им разправяме. Тази част от Франция отказвала признае краля и предпочита католически владетел.

— Какъвто е Филип — промълвих аз. Не само кардинал Жоаюз се възползваше от влиянието на Филип. Католически свещеници с хлътнали бузи и изцъклени очи се бяха спирали да говорят с нас по пътя, споделяха новини и изпращаха благодарности на бащата на Матю за неговата помощ. Никой не си тръгна с празни ръце.

— Не че го е грижа за разликите в християнските религии. В други части на страната баща ми подкрепя протестантите.

— Това е забележителна помирителна позиция.

— Просто иска да спаси Франция от самата нея. Миналия август новият ни крал Анри Наварски се опита да принуди Париж да приеме неговите религиозни и политически възгледи. Парижаните избраха да гладуват, вместо да се кланят на протестантски крал. — Матю прокара пръсти през косата си, което бе знак, че е притеснен. — Хиляди умряха и сега баща ми вече няма вяра на обикновените хора, че могат да излязат от тази бъркотия.