Дебора Харкнес - Нощна сянка

Докато се опитвах да се ориентирам, Матю погледна към племенника си, който стоеше неподвижен на кърмата.

— За Даяна ще е по-безопасно, ако и ти дойдеш.

— Когато приятелите ти не я вкарват в неприятности, жена ти изглежда напълно способна да се грижи за себе си. — Галоуглас вдигна поглед към мен и се усмихна.

— Филип ще пита за теб.

— Кажи му… — Галоуглас млъкна и се взря в далечината. Сините му очи бяха пълни с копнеж. — Кажи му, че още не съм успял да забравя.

— Заради него трябва да се опиташ да простиш — каза тихо Матю.

— Никога няма да простя — отвърна хладно Галоуглас — и Филип никога не би поискал това от мен. Баща ми умря в ръцете на французите и нито едно същество не се изправи срещу краля. Докато не се помиря с миналото, кракът ми няма да стъпи във Франция.

— Юг вече го няма, мир на душата му. Дядо ти все още е сред нас. Не пропилявай времето, през което можеш да бъдеш с него.

Матю излезе от лодката. Без дума за сбогуване той се обърна, хвана ме за лакътя и ме поведе към проскубана горичка от дървета с голи клони. Почувствах тежестта на хладния поглед на Галоуглас, затова се обърнах и срещнах очите на келта. Той вдигна ръка — мълчалив знак, че си тръгва.

Матю мълчеше, когато наближихме стълбите. Не виждах накъде водят и скоро им изгубих бройката. Съсредоточих се да пазя равновесие по изтърканите гладки стъпала. От полата ми падаха парчета лед и вятърът свиреше в широката ми качулка. Пред нас се отвори тежка врата с железни орнаменти, ръждясали и издълбани от солените пръски.

Още стъпала. Стиснах устни, вдигнах полата си и продължих напред.

Още войници. Когато ги наближихме, те се прилепиха към стените, за да ни направят място да минем. Пръстите на Матю стиснаха малко по-силно лакътя ми, но иначе изобщо не обърна внимание на мъжете, все едно бяха духове.

Влязохме в помещение, където имаше гора от колони, подпиращи извития таван. Огромните камини по стените излъчваха блажена топлина. Въздъхнах с облекчение, изтръсках наметалото си и пръснах вода и лед във всички посоки. Тихо покашляне привлече вниманието ми към мъж, застанал пред едно от огнищата. Беше облечен в червено кардиналско расо, но изглеждаше малко под трийсет години — беше ужасно млад, за да се е издигнал толкова високо в йерархията на католическата църква.

— А, рицарят Дьо Клермон. Или днес ви наричаме другояче? Отдавна отсъствате от Франция. Може би сте взели и името на Уолсингъм заедно с работата му, след като той вече е в ада, където му е мястото. — Английският на кардинала беше безупречен, макар и с тежък акцент. — По нареждане на сеньор се оглеждаме за вас от три дни. Но никой не спомена нищо за жена.

Матю пусна ръката ми, за да може да пристъпи напред. Ловко прегъна лявото си коляно, коленичи и целуна пръстена на протегнатата ръка на мъжа.

— Ваше Високопреосвещенство, мислех, че сте в Рим за избора на нов папа. Представете си колко се радвам да ви намеря тук. — Матю не изглеждаше никак радостен. Зачудих се тревожно в какво се бяхме забъркали, след като дойдохме на Мон Сен Мишел, а не в Сен Мало, както бе планирал Уолтър.

— В момента Франция се нуждае от мен повече, отколкото кардиналският съвет. Последните убийства на крале и кралици не се нравят на Бога. Очите на кардинала проблеснаха предупредително. — Вашата кралица скоро ще разбере, когато се срещне с Него.

— Не съм тук, за да върша работа на англичаните, кардинал Жоаюз. Да ви представя съпругата ми Даяна. — Матю държеше сребърната монета на баща си между показалеца и средния си пръст. — Връщаме се у дома.

— И аз така бях информиран. Баща ви изпрати това, за да е сигурен, че ще стигнете жив и здрав. — Жоаюз подхвърли някакъв лъскав предмет към Матю, който го хвана изкусно. — Филип дьо Клермон се забравя и се държи все едно е крал на Франция.

— Баща ми няма необходимост да управлява, защото е острата сабя, която качва и сваля кралете от престола — каза тихо Матю. Плъзна златния пръстен върху облечения си в ръкавица среден пръст. Беше с гравиран червен камък. Бях сигурна, че гербът на пръстена бе същият като белега на гърба ми. — Господарите ви знаят, че ако не беше баща ми, католическата кауза щеше да бъде изгубена във Франция. И вас нямаше да ви има…

— Може би за всички заинтересовани би било по-добре сеньор да е крал вместо настоящия протестант на престола. Но тази тема трябва да обсъдим насаме — каза уморено кардинал Жоаюз. Махна на един слуга, който стоеше в сенките край вратата. — Заведи съпругата на рицаря в стаята ѝ. Ние трябва да тръгваме, мадам. Съпругът ви е бил сред еретици прекалено дълго. Дълъг престой на колене върху студен под ще му припомни кой е наистина.