Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Khamsa fi ainek[25] — прошепна тя с надеждата думите да я пазят от злите духове, които може би без да иска бе повикала.

— Обичайното място ли? — попита тихо Галоуглас, като остави греблата и вдигна единственото платно. Макар да оставаха повече от четири часа до изгрев-слънце, в мрака се виждаха и други съдове. Съзрях сенчестите очертания на още едно платно и фенер, който се клатеше на кърмата на близка лодка.

— Уолтър каза, че отиваме в Сен Мало — обадих се аз. Виеше ми се свят от вълнението. Рали ни бе придружил от «Старата ложа» до Портсмът и бе водил лодката, която ни откара до Гърнси. Оставихме го на пристанището край село Сен Пиер Порт. Повече не можеше да продължи — не и без да плати с главата си в католическа Европа.

— Много добре помня накъде Рали ми каза да плавам, лельо, но той е пират. И англичанин. И не е тук. Питам Матю.

— Immensi tremor oceani[26] — прошепна Матю, докато се вглеждаше в надигащото се море. Така взрян в океана приличаше на статуя. И отговорът му на въпроса на племенника му беше странен: трептенето на огромния океан. Почудих се дали не бях разбрала погрешно някоя английска дума.

— Приливът ще е с нас, а и сме по-близо по суша до Фужер, отколкото до Сен Мало. — Галоуглас продължи, сякаш разбра думите на Матю: — При това време е еднакво студено и по суша, и по вода, а и ни чака доста път с коне.

— И ти ще ни оставиш и ще си тръгнеш. — Това не бе въпрос, а заявяване на факт. Клепачите на Матю се спуснаха. Той кимна. — Много добре.

Галоуглас придърпа платното и лодката смени курса от юг на изток. Матю седна на палубата до мен, облегна се на подпорите на корпуса, прегърна ме и ме зави с наметалото си.

Беше невъзможно да се наспим, но аз задрямах на гърдите на Матю. До този момент пътуването беше тежко, конете стигнаха предела на силите си, реквизирахме лодки. Температурите бяха ниски и по дрехите ни от английска вълна се появи тънък слой лед. Галоуглас и Пиер не спираха да бъбрят на някакъв френски диалект, но Матю си мълчеше. Отговаряше на въпросите, но криеше мислите си зад маска на зловещо спокойствие.

Около зазоряване падна мъгла и заваля сняг. Брадата на Галоуглас побеля и той заприлича на Дядо Коледа. Пиер нагласи платната по негова команда и пред нас се показа сиво-белият бряг на Франция. След не повече от трийсет минути приливът се втурна към сушата. Вълните издигнаха лодката и видяхме през мъглата как една камбанария пронизва облаците. Беше изненадващо близо, но основата ѝ бе скрита от лошото време. Ахнах.

— Дръж здраво — каза мрачно Галоуглас, когато Пиер пусна платното.

Лодката се втурна през мъглата. Виковете на чайките и ударите на вълните в скалите ми дадоха да разбера, че сме близо до брега, само че лодката не забави ход. Галоуглас заби греблото в кипналата вода и рязко промени посоката. Някой извика — за предупреждение, или за поздрав.

— Il est le chevalier de Clermont![27] — извика в отговор Пиер, като направи с длани фуния пред устата си. Думите му бяха посрещнати с мълчание, после в студения въздух се разнесоха бързи стъпки.

— Галоуглас! — Бяхме се отправили право към стена. Заопипвах за гребло, за да се предпазя от опасността. Но веднага щом пръстите ми го обвиха, Матю го издърпа от ръцете ми.

— Той акостира на това място от векове, а предците му даже от по-отдавна — каза ми спокойно. Беше невероятно, но носът на лодката се изви още веднъж рязко наляво и корпусът се озова успоредно на гранитната стена. Високо над нея се появиха четирима мъже с куки и въжета, които се опитваха да вържат здраво плавателния ни съд. Нивото на водата продължи да се покачва с тревожна бързина и ни понесе нагоре, докато се озовахме на едно равнище с малка каменна постройка. Видях и стълбище, което се виеше нагоре, докато изчезне от поглед. Пиер скочи на кея. Заговори бързо и тихо и посочи към лодката. Двама въоръжени войници се приближиха към нас за миг, след това отстъпиха към стълбището.

— Пристигнахме в Мон Сен Мишел, мадам. — Пиер ми подаде ръка. Опрях се на нея и излязох от лодката. — Тук ще си починете, докато милорд говори с абата.

Познанията ми за острова бяха ограничени и се основаваха на разкази на приятели, които плаваха всяко лято около остров Уайт. Знаех, че е обграден с плитчини и плаващи пясъци и при прилив и опасни течения лодките се разбиват в скалите му. Погледнах през рамо към малката ни лодка и потръпнах. Беше истинско чудо, че още бяхме живи.