Дебора Харкнес - Нощна сянка

Стълбите рязко свършваха на широка площадка. Вляво започваше дълга галерия, украсена със странна сбирка от предмети, оръжия, портрети и мебели. На мраморната глава на древен бог небрежно бе килната смачкана златна корона. Огромен кървавочервен рубин с размерите на яйце премигваше зловещо към мен от центъра ѝ.

— Насам — каза Ален и ни посочи следващата стая. Там имаше друго стълбище, водещо нагоре. От двете страни на затворената врата бяха поставени няколко неудобни пейки. Ален изчака търпеливо и мълчаливо за отговор на почукването си. Той дойде под формата на една-единствена латинска дума, която отекна през дебелото дърво.

— Introite.[28]

Матю се стресна. Ален хвърли разтревожен поглед към него и бутна вратата. Тя тихо се завъртя на здравите си, добре смазани панти.

С гръб към нас седеше мъж с блестяща коса. Дори седнал си личеше, че е доста висок, с широки атлетични рамене. Неспирното стържене на писалка по хартия звучеше в устойчива хармония с пукането на дървата в камината и поривите на вятъра, който виеше навън.

Над цялата тази музика в стаята се извиси един басов тон.

— Sedete.[29]

Беше мой ред да се стресна. Тъй като нямаше врата, която да отрази или приглуши гласа на Филип, той кънтя, докато ушите ме заболяха. Този мъж бе свикнал да му се подчиняват, и то веднага, без да се задават въпроси. Краката ми сами тръгнаха към двата очакващи ни стола, за да седна, както ми бе заповядал той. Направих три крачки и чак тогава осъзнах, че Матю е още на прага. Върнах се до него и сграбчих ръката му. Обърканият Матю бе забил поглед в пода и клатеше глава, за да се отърси от спомените си.

Само след секунди вече бяхме прекосили стаята. Аз се настаних на стола с обещаните вино и мангал, на който да си сгрея краката. Ален се оттегли с изпълнен със съчувствие поглед и леко кимване. Зачакахме. За мен беше трудно, но за Матю направо непоносимо. Напрежението му нарастваше, докато накрая почти завибрира от потиснатите емоции.

Докато баща му уважи присъствието ни, тревогата и гневът ми бяха опасно близо до повърхността. Взирах се в ръцете си и се чудех дали са достатъчно силни, за да го удуша. Тогава усетих две леденостудени петна върху сведената си глава. Вдигнах брадичка и се озовах срещу жълто-кафявите очи на древногръцки бог.

Когато за първи път видях Матю, инстинктите ми подсказваха да бягам. Но едрият и мрачен Матю от онази септемврийска вечер в Бодлианската библиотека не изглеждаше и наполовина толкова свръхестествен. И не че Филип дьо Клермон приличаше на чудовище. Напротив. Той просто бе най-спиращото дъха същество, което някога бях виждала — независимо дали вампир, демон, вещица или просто обикновен човек.

Никой, видял Филип дьо Клермон, не можеше да си помисли за него, че е направен от смъртна плът. Вампирските му черти бяха идеални и зловещо симетрични. Прави тъмни вежди над бледите променящи цвета си златистокафяви очи, напръскани със зелени точици. Слънцето и стихиите бяха оставили няколко златисти, сребристи и бронзови кичура в кестенявата му коса. Устата му бе мека и чувствена, макар че в този миг устните му бяха изтънели и стиснати от гняв.

Аз също стиснах устни, за да не позволя челюстта ми да увисне. Срещнах пронизващия му поглед и той бавно и демонстративно се обърна към Матю.

— Дължиш ми обяснение. — Тихите му думи не можеха да скрият беса му. Но в стаята имаше повече от един ядосан вампир. След като шокът от срещата премина, Матю се опита да надделее.

— Ти ми заповяда да дойда в Сет-Тур. Ето ме, жив и здрав, въпреки истеричните разкази на внука ти. — Той хвърли сребърната монета на дъбовата маса. Тя падна на ръба си и се завъртя около невидима ос, преди да тупне окончателно.

— Със сигурност за жена ти щеше да е по-добре да си остане у дома по това време на годината. — Също като Ален, и Филип говореше английски безупречно, все едно му бе майчин.

— Даяна е моята половинка, татко. Не можех да я оставя в Англия с Хенри и Уолтър само защото бе вероятно да вали сняг.

— Успокой се, Матю — изръмжа Филип. Гласът му беше като на лъв, цялото му поведение беше като на царя на животните. Семейство Дьо Клермон бе менажерия от страховити зверове. Матю винаги ми бе напомнял на вълк. Изабо беше сокол. Галоуглас приличаше на мечка. И Филип бе родственик на смъртоносен хищник.

— Галоуглас и Уолтър ми казаха, че вещицата има нужда от моята закрила. — Лъвът посегна към едно писмо. Потупа с него по масата и се взря в сина си. — Мислех, че закрилата на по-слаби същества е твоя работа, след като зае семейното място в Паството.