Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Ще отида — каза той накрая. — Даяна ще остане тук с Галоуглас и Хенкок. Уолтър ще трябва да забаламоса кралицата с някакво извинение. А аз ще се оправя с Паството.

— Даяна не може да остане в Удсток — беше непреклонен Галоуглас. — Не и след като Кит вече се е развъртял из селото, разпространява лъжи и задава въпроси за нея. Без теб нито кралицата, нито Паството ще имат мотив да я държат далеч от магистратите.

— Можем да отидем в Лондон, Матю — предложих аз. — Заедно. В големия град. Там ще има прекалено много вещици и никой няма да ме забележи. Там вещиците няма да се боят от моите способности и ще има кой да занесе послание до Франция, че си в безопасност. Няма нужда да заминаваш.

Няма нужда да се виждаш отново с баща си.

— Лондон! — изсумтя презрително Хенкок. — Няма да изкарате и три дни там, госпожо. С Галоуглас ще ви заведем в Уелс. Ще отидем в Абъргавъни.

— Не. — Погледът ми бе привлечен от аленото петно на яката на Матю. — Щом Матю тръгва за Франция, аз ще го придружа.

— В никакъв случай. Няма да те влача през тази война.

— Войната е утихнала с идването на зимата — вметна Уолтър. — Заведи Даяна в Сет-Тур, може би така е най-добре. Малцина са достатъчно смели, за да споделят живота ти, Матю. Никой не смее да ядоса баща ти.

— Имаш избор — казах му настойчиво. Нямаше да позволя приятелите и роднините на Матю да ме използват като лост, за да го пратят във Франция.

— Да. И избирам теб. — Той очерта устните ми с палеца си. Сърцето ми се сви. Щеше да замине за Сет-Тур.

— Не го прави — умолявах го. Нямах си вяра да кажа нещо повече, защото се боях да не издам, че в нашето време Филип е мъртъв и че за Матю ще е истинско мъчение да го види отново жив.

— Филип ми е казвал, че любовта е съдба. След като те намерих, няма какво друго да направя, освен да приема решението на съдбата. Но не става точно така. Във всеки миг през остатъка от живота си аз ще избирам теб — пред баща си, пред собствения си интерес, дори пред семейство Дьо Клермон. — Устните му се притиснаха в моите и заглушиха протестите ми. Решителността на целувката му бе недвусмислена.

— Значи е решено — каза тихо Галоуглас.

Матю не откъсваше очи от моите. След това кимна.

— Да. С Даяна отиваме у дома. Заедно.

— Имаме работа да вършим, да правим приготовления — припомни Уолтър. — Остави това на нас. Жена ти изглежда изтощена, а и пътуването ще е уморително. И двамата трябва да почивате.

Никой от нас не се насочи към леглото, след като мъжете излязоха.

— Пребиваването ни в 1590 година не се оказа каквото се надявах — призна Матю. — Трябваше да бъда откровен с теб.

— Как да си откровен, след като Паството, процесите в Бъруик, елизабетинското разузнаване и Рицарите на Лазар очакват твоето внимание?

— Членството в Паството и работата ми на шпионин би трябвало да ни помагат, не да ни пречат. — Матю погледна през прозореца. — Мислех, че ще дойдем в «Старата ложа», ще се възползваме от услугите на вдовицата Бийтън, ще намерим ръкописа в Оксфорд и ще си тръгнем след няколко седмици.

Прехапах устни, за да не му изтъкна слабостите на тази стратегия — Уолтър, Хенри и Галоуглас вече го бяха направили неведнъж тази вечер — но изражението ми ме издаде.

— Беше късогледо от моя страна — призна той с въздишка. — И не само легендата ти се оказа проблем, нито избягването на очевидните капани като гоненията срещу вещиците и войните. И аз съм объркан. Голямата картина е ясна — това, което направих за Елизабет и Паството, както и контрашпионажа за баща ми. Но подробностите са избледнели. Знам коя дата сме, но не и кой ден от седмицата. Това означава, че не съм сигурен кой вестоносец трябва да пристигне и къде ще бъде следващата доставка. Бях готов да се закълна, че съм се разделил с Галоуглас и Хенкок преди Вси светии.

— Дяволът винаги е в подробностите — промълвих аз. Избърсах засъхналата кървава следа, останала от сълзата му. Тя тръгваше от ъгъла на окото му и продължаваше надолу по бузата. — Трябваше да се досетя, че баща ти може да се опита да се свърже с теб.

— Беше въпрос на време писмото му да пристигне. Винаги когато Пиер ми носи пощата, аз събирам сили. Но куриерът днес вече дойде и си отиде. Почеркът му ме хвана неподготвен, това е всичко — обясни той. — Бях забравил колко бе решителен. Когато го измъкнахме от нацистите през 1944 година, тялото му беше толкова съсипано, че дори вампирската кръв не успя да му помогне да се възстанови. Филип не можеше да държи писалка. Обичаше да пише, но единственото, за което имаше сили, бе да дращи. — Знаех, че Филип е бил държан в плен през Втората световна война, но не бях запозната с подробностите за страданията, които е изтърпял в ръцете на нацистите, решени да установят колко болка може да понесе един вампир.