Дебора Харкнес - Нощна сянка

— За бога, Кит, какво си правил? — попита Матю учуден.

— Нищо — смънка посърналият Марлоу.

— Пак си разказвал приказки. — Хенкок размаха укорително пръст. — Предупреждавал съм те и преди, че няма да те подкрепим в това, Марлоу.

— Удсток вече беше разбунен от слуховете за жената на Матю — протестира Кит. — Клюките скоро щяха да доведат Паството при нас. Откъде да знам, че Паството е вече тук?

— Сега вече трябва да ме оставиш да го убия, Дьо Клермон. Отдавна го искам — каза Хенкок и изпука пръстите на ръцете си.

— Не. Не можеш да го убиеш. — Матю разтри с ръка умореното си лице. — Ще има прекалено много въпроси, а в момента нямам търпението да им измислям убедителни отговори. Това са просто селски клюки. Аз ще се оправя с тях.

— Клюките идват в неподходящо време — тихо отбеляза Галоуглас. — Не е само Бъруик. Знаеш колко бяха разтревожени хората заради вещиците в Честър. Когато отидохме на север, в Шотландия, ситуацията беше още по-лоша.

— Ако това се разпространи из цяла Англия, тя ще ни докара смъртта — убедено заяви Марлоу и ме посочи с пръст.

— Тези неприятности ще си останат затворени в Шотландия — тросна му се Матю. — И повече никакви посещения в селото, Кит.

— Тя се появи на Вси светии, точно когато бе предречено пристигането на опасна вещица. Не виждаш ли? Новата ти съпруга е предизвикала бурите срещу крал Джеймс, а сега привлече вниманието и върху Англия. Сесил трябва да бъде уведомен. Тя представлява опасност за кралицата.

— Тихо, Кит — скара му се Хенри и го дръпна за ръката.

— Не можете да ми запушите устата. Мой дълг е да кажа на кралицата. Преди би се съгласил с мен, Хенри, но откакто вещицата дойде, всичко се промени! Тя е омагьосала всички в къщата. — Кит гледаше трескаво. — Ти я браниш като сестра. Джордж е направо влюбен в нея. Том хвали ума ѝ, а Уолтър досега да ѝ е запретнал полата и да я е подпрял на стената, ако не се страхуваше от Мат. Върни я там, откъдето е. Бяхме си много добре преди без нея.

— Матю не беше щастлив.

Том бе привлечен към нашия ъгъл на стаята от силния гняв на Марлоу.

— Казвате, че го обичате — обърна се Кит към мен с умолително изражение. — Но познавате ли го наистина? Виждали ли сте го как се храни, усещали ли сте глада му, когато край него има топлокръвни? Можете ли да приемете Матю напълно, заедно с мрака и светлината в душата му, както го приемам аз? Вие си имате магиите, с които да се утешавате, но аз не съм напълно жив без него. Поезията излита от главата ми, когато го няма, а само Матю може да види малкото доброта в мен. Оставете ми го. Моля ви.

— Не мога — изрекох просто.

Кит избърса устата си с ръкав, сякаш за да изтрие всяка следа от мен.

— Когато и останалите от Паството разберат за любовта ви към него…

— Моята любов към него е точно толкова забранена, колкото и твоята — прекъснах го. Марлоу трепна. — Но никой от нас не избира кого да обича.

— Ифли и приятелите му няма да са последните, които ще ви обвинят в магьосничество — заяви той с нотка на горчив триумф. — Добре запомнете думите ми, госпожо Ройдън. Демоните често виждат бъдещето ясно като вещиците.

Ръката на Матю се плъзна по талията ми. Познатото студено докосване на пръстите му премина от едната страна на гръдния ми кош до другата, проследи знака, с който ме бяха белязали като принадлежаща на вампир. За Матю той бе въздействащо напомняне за предишния му провал да ме опази. Кит издаде ужасно мъчителен наполовина преглътнат звук, когато видя интимния жест.

— Щом си толкова далновиден, трябваше да предвидиш какво означава предателството ти за мен — каза Матю, като постепенно се отдръпваше от мен. — Махай се от очите ми, Кит, или Бог да ми е на помощ, защото от теб няма да остане нищо, което да се погребе.

— Предпочиташ я пред мен? — Кит гледаше втрещен.

— Винаги. Махай се — повтори Матю.

Кит прекоси бавно стаята, но щом излезе в коридора, ускори крачка. Стъпките му отекнаха по дървените стълби, ставаха все по-бързи и по-бързи, и накрая поеха нагоре към стаята му.

— Ще трябва да го наблюдаваме. — Опърничавите очи на Галоуглас се преместиха от отдалечаващия се гръб на Кит към Хенкок. — Вече не може да му се има доверие.

— На Марлоу никога не е могло да му се има доверие — промърмори Хенкок.

Пиер се шмугна през отворената врата. Изглеждаше като ударен от гръм, а в ръката си носеше ново писмо.

— Не сега, Пиер — простена Матю, седна и посегна към виното си. Раменете му се отпуснаха върху облегалката на стола. — В този ден няма място за още една криза, независимо дали става въпрос за кралицата, страната или католицизма. Каквото и да е, ще почака до сутринта.