Дебора Харкнес - Нощна сянка

Свещеникът преглътна.

— Чухте го — излая Хенкок. — Вън!

— Справедливостта ще възтържествува, господин Ройдън, божията справедливост — обяви Данфорт, докато излизаше заднешком от стаята.

— Само ако моята версия не реши преди това въпроса, Данфорт — закани се Уолтър.

Пиер и Шарл изникнаха от сенките и изведоха ококорените топлокръвни от стаята. Навън бушуваше ураган. Силата на бурята само потвърди подозренията им за свръхестествените ми способности.

«Вън, вън, вън!» — повтаряше настоятелен глас в главата ми. Паниката разля адреналин по вените ми. Отново бях превърната в жертва. Галоуглас и Хенкок се втренчиха в мен, заинтригувани от мириса на страх, който извираше от порите ми.

— Стойте където сте — предупреди Матю вампирите. И клекна пред мен. — Инстинктите на Даяна ѝ казват да бяга. След миг ще е добре.

— Това никога няма да свърши. Дойдохме за помощ, но дори и тук ме преследват. — Прехапах устни.

— Няма от какво да се страхуваш. Данфорт и Ифли добре ще си помислят, преди отново да създават проблеми — каза убедено Матю и хвана сплетените ми длани в своите. — Никой не иска да ме превръща в свой враг — нито другите същества, нито обикновените хора.

— Разбирам защо свръхестествените същества се страхуват от теб. Ти си член на Паството и имаш властта да ги унищожиш, дори по-лошо — да ги разкриеш пред обикновените хора. Нищо чудно, че вдовицата Бийтън дойде тук, когато ѝ нареди. Но това не обяснява реакцията на хората към теб. Данфорт и Ифли сигурно подозират, че си… кръвопиец. — Усетих се, преди думата вампир да излети от устните ми.

— О, той е в пълна безопасност — подхвърли пренебрежително Хенкок. — Тези мъже са нищожества. За нещастие има вероятност да донесат всичко това на човешки същества, които имат някакви позиции.

— Не му обръщай внимание — каза ми Матю.

— Какви човешки същества? — прошепнах аз.

Галоуглас ахна.

— В името на всичко свято, Матю, виждал съм те да вършиш ужасни неща, но как може да криеш и от съпругата си?

Матю се загледа в огъня. Когато очите му най-накрая срещнаха моите, бяха пълни със съжаление.

— Матю? — подканих го. Възелът, на който се бе вързал стомахът ми, откакто пристигна първата поща, се стегна още малко.

— Те не мислят, че съм вампир. Знаят, че съм шпионин.

— Шпионин? — повторих вцепенена.

— Предпочитаме да ни наричат разузнавачи — вметна язвително Кит.

— Млъквай, Марлоу — изръмжа Хенкок, — да не ти затворя аз устата.

— Кротко, Хенкок. Никой не те приема сериозно, когато избухваш така. — Марлоу издаде брадичката си напред. — И ако не разговаряш с мен възпитано, скоро от сцената ще изчезнат всички онези уелски крале и воини. Ще ви направя до един предатели, слуги или дребни хитреци.

— Какво е вампир? — попита Джордж и посегна с едната си ръка към тетрадката, а с другата — към джинджифиловия сладкиш. Както винаги, никой не му обърна особено внимание.

— Значи ти си нещо като елизабетински Джеймс Бонд… — Погледнах към Марлоу ужасена. Той щеше да бъде убит в бой с ножове в Дептфорд, преди да навърши трийсет, и престъплението щеше да се свърже с дейността му като шпионин.

— Лондонският шапкар близо до «Сейнт Дънстън», който прави такива хубави периферии? Този ли Джеймс Бонд? — засмя се Джордж. — Как можахте да си помислите, че Матю е бил шапкар, госпожо Ройдън?

— Не, Джордж, не този Джеймс Бонд. — Матю все още клечеше пред мен и наблюдаваше реакциите ми. — Беше по-добре да не го знаеш.

— Глупости. — Нито знаех, нито ми пукаше дали това бе подходяща за времето ругатня. — Заслужавам да знам истината.

— Може би, госпожо Ройдън, но ако истински го обичате, безсмислено е да настоявате за това — намеси се Марлоу. — Матю вече не може да прави разлика между истина и неистина. Затова е безценен за Нейно Величество.

— Тук сме, за да ти намерим учител — продължи Матю, впил очи в мен. — Фактът, че съм едновременно член на Паството и агент на кралицата, ще те пази да не пострадаш. В страната не се случва нищо, за което аз да не знам.

— За човек, който твърди, че знае всичко, си блажено невеж за подозренията ми от дни, че нещо се случва в тази къща. Пристигат прекалено много писма. И с Уолтър спорите.

— Виждаш това, което аз искам да видиш. Нищо повече. — Макар уклонът на Матю към властност да растеше неудържимо откакто бяхме пристигнали в «Старата ложа», този път долната ми челюст увисна от тона му.

— Как си позволяваш — произнесох бавно. Матю знаеше, че през целия си живот съм била обградена с тайни. Платих висока цена за това. Станах.