Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Кои цветове са популярни напоследък, господин Бидуел? — попитах, докато разгръщах кожените мостри. Имах нужда от съвет, а не от тест с много отговори.

— Дамите, които са допуснати в двореца, носят бели обувки със златисти и сребристи отпечатъци.

— Няма да ходим в двореца — каза рязко Матю.

— Тогава черно и червеникавокафяво. — Бидуел показа парче кожа в карамелен цвят. Матю го одобри, преди аз да кажа и дума.

След това дойде редът на по-възрастния мъж. Той също бе изненадан, когато хвана ръцете ми и усети мазолите по дланите ми. Дамите с благороден произход, които се омъжват за мъже като Матю, не гребат на лодки. Самърс опипа и подутината на средния ми пръст. Дамите също така не си деформират пръстите с дълго държане на моливи. Сложи ми мека ръкавица, която бе прекалено голяма за дясната ми ръка. В подгъва ѝ бе забита игла с вдянат груб конец.

— Баща ти има ли си всичко необходимо, Бидуел? — попита Матю обущаря.

— Да, благодаря ви, господин Ройдън — отвърна Бидуел и кимна.

— Шарл ще му прати яйчен крем и еленско месо. — Сивите очи на Матю проблеснаха към слабоватия младеж. — И вино също.

— Господин Бидуел ще ви е благодарен за любезността — каза Самърс и продължи да тропосва ръкавицата, за да я накара да прилепне.

— Някой друг да е болен? — попита Матю.

— Момичето на Рейф Медоус имаше ужасна треска. Ние се притесняваме за стария Едуард, но той просто е малко настинал — отзова се веднага Самърс.

— Вярвам, че дъщерята на Медоус е оздравяла.

— Не — каза Самърс и скъса конеца. — Погребаха я преди три дни, мир на душата ѝ.

— Амин — изрекоха всички в стаята. Франсоаз вдигна вежди и кимна на ръкавичаря. Със закъснение и аз се присъединих към тях.

След като си свършиха работата и обещаха обувките и ръкавиците да са готови още тази седмица, двамата мъже се поклониха и си тръгнаха. Франсоаз понечи да ги последва, но Матю я спря.

— Повече никакви уговорки за Даяна. — Тонът му бе недвусмислено сериозен. — Погрижи се да намерят болногледачка за Едуард Кимбъруел и да му занесат достатъчно храна и пиене.

Франсоаз направи реверанс и си тръгна, но преди това отново ме погледна със съчувствие.

— Боя се, че мъжете от селото разбраха, че не съм на мястото си тук — казах аз и прокарах трепереща ръка през челото си. — Гласните са ми проблем. И интонацията ми е низходяща там, където трябва да е възходяща. Кога би трябвало да казваш «амин»? Някой трябва да ме научи как да се моля, Матю. Трябва да започна отнякъде и…

— По-кротко — спря ме той и обгърна с ръце кръста ми, пристегнат с корсет. Дори през няколкото слоя плат докосването му бе успокоително. — Това не ти е устен изпит в «Оксфорд», нито дебют на сцената. Претоварването с информация и заучените фрази няма да ти помогнат. Трябваше да ме попиташ, преди да повикаш Бидуел и Самърс.

— Как да се преструвам, че съм нов човек, друга личност, и то непрекъснато? — почудих се аз.

Матю го бе правил безброй пъти през вековете, като бе инсценирал смъртта си и се бе появявал отново в нова страна, бе проговарял на друг език и се бе представял под различно име.

— Номерът е да спреш да се преструваш. — Объркването очевидно се бе изписало на лицето ми, затова той продължи: — Не забравяй какво ти казах в Оксфорд. Не можеш да живееш в лъжа, независимо дали си вещица, която се прави на обикновено човешко същество, или жена от 21-ви век, която се опитва да мине за дама от елизабетинската епоха. Сега това е твоят живот. Опитай се да мислиш за него като за роля.

— Но акцентът ми, начинът, по който се движа… — Дори аз бях забелязала колко големи са крачките ми в сравнение със ситните с тънки на другите жени от къщата, а неприкритите подигравки на Кит, че съм мъжкарана, окончателно ме убедиха, че се отличавам.

— Ще се нагодиш. Междувременно хората ще говорят. Но ничие мнение в Удсток няма значение. Скоро ще станеш част от пейзажа и клюките ще спрат.

Погледнах го недоверчиво.

— Не си много наясно какво представляват клюките, нали?

— Достатъчно, за да знам, че всяко чудо е за три дни. — Погледна към книжката ми и забеляза петната и нерешителния почерк. — Стискаш перото прекалено силно. Затова върхът му непрекъснато се чупи и мастилото не тече плавно. Също така прекалено здраво си стиснала и новия си живот.

— Не съм си и представяла, че ще е толкова трудно.

— Ти се учиш бързо и докато си на сигурно място в «Старата ложа», си сред приятели. Но повече никакви посетители, поне за известно време. Кажи ми какво си написала?