Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Как започваше? — попитах тихичко аз. — «Тъмното е герб на мрака»?

Матю ме погледна тъжно.

— «Тъмното е герб на мрака, на пъкъла, на черния затвор!»[11]

— Герб на приятелството би било по-точно — изтъкнах аз. Бях виждала как Матю се справя с читателите в Бодлианската библиотека, но не очаквах, че ще има такова влияние върху личности като Уолтър Рали и Кит Марлоу. — Има ли нещо, което те не биха направили за теб, Матю?

— Моли се никога да не разберем — каза той мрачно.

В понеделник сутринта се бях настанила в кабинета на Матю. Той се намираше между спалнята на Пиер и по-малка стая, използвана за управление на делата на имението. От кабинета се откриваше гледка към къщичката до портата и пътя за Удсток.

Повечето момчета — след като вече ги познавах, този събирателен термин ми се струваше по-подходящ от грандиозното «Нощна школа» — се бяха затворили в помещението, което Матю наричаше стаята за закуска, пиеха бира и вино и упражняваха огромната си фантазия в измислянето на легендата ми. Уолтър ме увери, че когато я довършат, тя ще обясни внезапната ми поява в Удсток на любопитните жители и ще отклонява въпросите за странния ми акцент и поведение.

Това, което бяха сътворили засега, беше крайно мелодраматично. Не беше изненадващо, като се имаше предвид, че в процеса участваха двама драматурзи, Кит и Джордж, които бяха отговорни за ключовите елементи в сюжета. Сред героите му бяха мъртви френски родители, алчни благородници, които издевателствали над бедното сираче (мен) и дърти развратници, които имали намерение да поругаят добродетелта ми. Разказът ставаше епичен, когато се прибавеха моите духовни търсения и трансформацията ми от католичка в калвинистка. Това пък станало причина за неправомерното ми заточение по протестантското крайбрежие на Англия, години на тежка мизерия, случайното явяване на Матю в ролята на спасител и незабавния брак помежду ни. Джордж (който беше нещо като старомодната даскалица на школата) обеща да ми съобщи подробностите, когато довършат всички елементи на историята.

Наслаждавах се на спокойствието, което бе рядкост в претъпканото елизабетинско домакинство. Също като проблемно дете, Кит избираше най-неподходящия момент да донесе пощата, да покани другите на вечеря или да помоли Матю за помощ. А Матю разбираемо копнееше за компанията на приятелите си, които не бе очаквал да види отново.

В момента беше с Уолтър, а аз бях насочила вниманието си към малка книжка, докато чаках завръщането му. Бюрото бе до прозореца и бе обсипано с торби подострени пера и стъклени мастилници. Имаше и други пръснати наоколо принадлежности: парче восък, с който да запечатва кореспонденцията си, тънък нож за отваряне на писма, свещ, сребърна солница. Последната бе пълна не със сол, а с пясък, както показа скърцането на зъбите ми сутринта, докато си ядях яйцата.

На моето бюро имаше подобна солница, с нейна помощ мастилото се запечатваше на листа, за да не се размаже, една-единствена мастилница с черно мастило и остатъци от три пера. В момента унищожавах четвърто в опит да усвоя сложните извивки на елизабетинските букви. Оказа се, че е прибързано да си правя списък със задачи. Като историк, с години бях изучавала древни писания на ръка и знаех много добре как би трябвало да изглеждат буквите, кои бяха най-често срещаните думи, както и хаотичният правопис, който до голяма степен си зависеше от мен във време, когато нямаше достатъчно речници и граматични правила.

Разбрах, че предизвикателството не се състои в това да знам какво да правя, а наистина да го направя. След като години бях полагала усилия да се превърна в експерт, сега отново бях ученичка. Само че този път задачата ми не бе да проумея миналото, а да се науча да го живея. Засега преживяването бе успяло да ми донесе само смирение и единственото ми постижение бе пълна бъркотия върху първата празна страница на книжката с джобни размери, която Матю ми бе дал тази сутрин.

— Това е елизабетинският еквивалент на лаптоп — беше ми обяснил той, когато ми подаде тънкото томче. — Ти си грамотна жена и имаш нужда да пишеш.

Отгърнах корицата и ме лъхна остър мирис на хартия. Благоприличните жени от това време използваха такива малки книжки, за да си записват в тях молитви.

Даяна

Получи се голямо петно на мястото, на което започнах да изписвам буквата «Д», и докато стигна до последното «А», мастилото ми свърши. Въпреки това се постарах да произведа идеален пример за наклонения почерк на това време. Ръката ми се движеше много по-бавно от тази на Матю, когато пишеше писма с полегналия си старинен почерк. Това бе почеркът на юристи, лекари и други професионалисти, но беше прекалено труден за мен засега.